Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Момче носи 5 километра на гръб ранено куче до ветеринаря, спасява живота му
  • Новини

Момче носи 5 километра на гръб ранено куче до ветеринаря, спасява живота му

Иван Димитров Пешев февруари 22, 2023
sdkasdkasgoaskdaso.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Иван Майоров е обикновено момче от Русия, което стопля сърцата на всички в социалните мрежи с героичната си постъпка.

Като всеки един ден, за да съкрати пътя до училище, ученикът минавал през железопътната линия. Той често използвал този маршрут, но този път разходката му била по-различна, след като забелязва, че недалеч от железопътните линии била поставена картонена кутия.

Иван решил да провери какво има в кашона и вътре видял куче, което се било свило на кълбо и не мърдало. На момчето му се сторило, че кучето не диша, но решил да провери за по-сигурно и забелязал, че животното все още се движи.

Иван не знаел чие е кучето, какво се е случило с нея и как се е озовала на железницата, но знаел, че тя има нужда от помощ и не смятал да я остави да загине самотна на студените релси. Иван се обадил в най-близката ветеринарна клиника; лекарите се съгласили да прегледат кучето, но клиниката била на 5 км, просто нямало други ветеринари наблизо.

Момчето взело кучето на ръце и поели към ветеринаря.

„Първоначално помислих, че е загинала, но след това се вгледах внимателно и видях, че кучето трепереше. Заведох я на лекар. По пътя правих няколко почивки, защото разстоянието беше доста голямо, а кучето се оказа тежко“, разказва за случилото се самият Иван.

По пътя спирал таксита и случайни хора с молба да ги закарат до лечебницата, но всички му отказали.

Момчето успяло да стигне навреме с кучето, което по-късно нарекъл Феня. Кучето така и не се свестило напълно, но след направените изследвания, ветеринарите установили, че клетото животно е в кома. След като прегледали кучето, ветеринарите я изпратили в реанимация в друг медицински център, тъй като нямали възможност да помогнат. За да стигне кучето до специалистите, Иван сам платил транспортирането му и разноските, като събирал пари от близки, познати и приятели, които имали желание да помогнат на едно куче в нужда.

Самият факт, че Феня издържала транспортирането, се оказало истинско чудо. По животното са открити десетки тежки наранявания, които сочат, че е било жестоко бито.

Първите два дни лекарите се борили за живота на кучето, опитвайки се да стабилизират състоянието му. Упоритостта на хората обаче не била напразна и два дни по-късно Феня не само дошла на себе си, но и започнала постепенно да се храни и да пие вода.

Когато опасността за живота на кучето отминала, семейството на Иван приютило Феня в къщата си, където тя се възстановява, обградена от грижи и любов. Според невролога възстановяването ще е дълго и трудно, а Феня е загубила част от рефлексите си завинаги. Това обаче не попречило на семейството да осинови кученцето и тя завинаги ще има дом, където ще бъде ценена и обичана, тъй както всяко едно куче заслужава.

https://mozache.com/

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Скръбна вест! Издъхна бай Кольо Вутов – последният жив затворник от лагера Слънчев бряг
Next: Лютеницата стигна червения хайвер. За Бога, братя, отмъстете им!

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.