Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Мъдрите завети на баба: 4 неща, които не трябва да изхвърляте от дома си, за да не си навлечете беди и лош късмет
  • Новини

Мъдрите завети на баба: 4 неща, които не трябва да изхвърляте от дома си, за да не си навлечете беди и лош късмет

Иван Димитров Пешев октомври 15, 2022
zvavaeiastit.jpg

Да вярваш или да не вярваш в поличби, гадания, заклинания и т.н. е работа на всеки. Чувал съм стотици истории за другия свят, необичайни явления и всякакви истории.

Някои просто ме разсмяха, а други ме накараха да се замисля.

Баба ми вярваше в поличби и не отричаше мистичния компонент на нашия живот.

Затова тя ми разказа за 4 неща, които не бива да се изхвърлят от къщата, за да не дойдат бедите.

Не изпускай тези оферти:

1.

Остарял хляб. Баба вярваше в силата на хляба, че той дава енергия и топлина на тялото ни, както и че ни е изпратен отгоре и никой няма право да го изхвърля, дори и да се е развалил.

Затова в къщата й имаше отделна торба, в която тя събираше разваления хляб. И тогава, когато чантата се напълни, тя излезаше и раздаваше на кучетата на улицата.

2. Стари снимки, дори на непознати хора. За баба ми беше табу да изхвърли снимката. Тя искрено вярваше в силата на образа на човек на хартия и каза, че във всяка снимка се крие собствена енергия. И ако изхвърлите снимката, тогава може би лицето или хората, изобразени на нея, могат да си навлекат неприятности или да се разболеят.

3. Неща, носени от деца. Според разбирането на баба, дрехите дават на човека топлина и още повече на децата. Следователно в главата й не се вписваше как е възможно да се изхвърли онова, което може да те затопли в трудна година.

Поради това тя ги даряваше.

4. Ръчни часовници. Никога часовникът не беше изхвърлен от къщата, защото баба каза, че ако изхвърлите времето извън къщата, това може да ви изиграе жестока шега.

Неработещите часовници се носеха на часовникаря и ако той не можел да ги поправи, те се съхраняваха на тавана.

Още статии:

О, тези ябълкови сладкиши колко ги обичам ! Как можеш да им устоиш? За пореден път се убедих, че няма как. И днес представям на вашето внимание ароматен и нежен ябълков сладкиш. Хората го наричат ​​“три чаши“. Мисля, че вече се досетихте защо.

Това, което ми харесва в този десерт, е, че не е нужно да месите тесто, а просто комбинирайте сухите съставки . Ябълков сок и слой масло накисват тестото, така че сладкишът буквално се разтапя
в устата ви. Не забравяйте да изберете кисели ябълки, в противен случай печените продукти
ще бъдат твърде сладки. Достатъчно думи, време е да се захващаме на работа.

Съставки

Пшенично брашно 1чаша

Захар 1чаша

Ябълка 900 гр

Масло 130 гр

Канела 1 ч.л.

Ванилова захар 15 g

Бакпулвер 2 ч.ч.

Подготовка

Добавете бакпулвера към пресятото брашно и разбъркайте. След това добавете захар, канела и ванилова захар. Разделете сместа на 3 части.

Обелете и изчистете сърцевината на ябълките, настържете на едро ренде и разделете
на две.

Покрийте съд за печене с хартия за печене. Разстелете една част от тестото по дъното, сложете половината от ябълките. Сместа и отново ябълки.

Отгоре покрийте с останалата смес и покрийте сладкиша с едро настърганото масло.

Печете във фурна, загрята до 180 градуса за 45 минути. След това изключете и оставете за още 10 минути.

Украсявам ябълковия пай с накълцани ядки или шоколад. Децата ми обичат да ядат тези сладкиши със сладолед . Перфектната рецепта за семейни събирания.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Всеки път го правя като ми идват гости и всеки път събирам всички овации и възхищения на масата
Next: Всички говорят за тази случка в столичния кв. Дружба: Дете припадна в автобус, а майката

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.