Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Напрежение сред украинските бежанци, деца и майки плачат: Оставете ни в хотелите
  • Новини

Напрежение сред украинските бежанци, деца и майки плачат: Оставете ни в хотелите

Иван Димитров Пешев май 9, 2022
bajahotlelte.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Молим българското правителство да удължи срока на програмата за настаняване на украински бежанци! Това каза пред БНТ една от интервюираните жени, избягали от страната, която воюва с Русия.

„Децата плачат, майките също. Те са под стрес, че от Украйна е трябвало да дойдат да живеят в България и вече започнаха да свикват в хотелите“, добави тя.

Украинците, настанени в хотели по Южното Черноморие, са много притеснени заради предстоящото им преместване в държавни бази.

Програмата за подпомагане на хотелиерите с 40 лева изтича на 31 май. В същото време туристическият бранш е принуден да отказва резервации за летния сезон заради неяснотата какво точно ще се случи от 1 юни.

„Знаем, че може да останем тук до края на месеца. В паника сме, защото не ни е известно какво ще се случи след това. Къде да отидем и как ще живеем? Трудно е, когато не знаеш какво те очаква. Тук имаме добри условия. В безопасност сме и се чувстваме като у дома си“, каза пък Ирина, заедно с осемгодишния си син се е спасила от войната и вече два месеца живее в хотел в Слънчев бряг.

Хотелът на Елена Андонова в Слънчев бряг е пълен с бежанци и вече е отказала 50% от резервациите, направени от туристи.

„Ние не знаем какво да правим с резервациите за летния сезон. Не мога да приема заради неяснотата с бежанците и ги отказвам“, добави тя.

Националният детски комплекс в Равда е една от 30-те държавни бази в област Бургас, които правителството обследва, за да настани бежанци, но е резервиран от ученици за 24 юни и не е ясно докога може да останат украинците.

Една от най-големите бази е тази на Министерския съвет в Слънчев бряг. Там има 120 месата, запазени за украинци още в началото на бежанската вълна, но до този момент все още никой не ги е потърсил.

В някои от частните хотели в курортния комплекс все още не е получена държавната помощ заради дублирани имена на украинци.

Хотелиери настояват за среща с правителството, за да се обсъди евентуалното удължаване на програмата за базите, в които могат да останат бежанците и през лятото.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Предаваме от Монтана, където трагедията вцепени всички. Влачел го е кон. Почивай в мир мило дете
Next: Нов удар по джоба! Нещо, без което не можем, поскъпва драстично

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.