Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нашенец отглежда в двора си истинско чудо, което помага на хората
  • Новини

Нашенец отглежда в двора си истинско чудо, което помага на хората

Иван Димитров Пешев юни 26, 2023
trrfqwfqwrastast.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Трифон Тодоров от Дичин е превърнал в двора на къщата си в селото в екзотична градина, пише „Борба“. Приема за хоби да се грижи за нетипични за нашите географски ширини растителни видове и успява да се сдобие със солидна реколта за лични нужди.

Убеден е в полезните свойства на плодовете, които произвежда, и самият той се шегува, че проверява дали е вярно преданието за един от атрактивните му екземпляри. А именно – за хинапа, за който китайците вярвали, че при редовна консумация удължава живота на човека до 300 години.

 

Трифон винаги се е занимавал със земеделие, но преди 8 години му хрумнало да засее по-екзотични видове. Започнал с киви. То вирее в субтропичен климат и обикновено у нас се среща предимно в Южна България и в района на Черноморието. Обяснява, че тази култура наподобява лозата и се отглежда на дву-триредова конструкция или асмовидно.

„За разлика от лозата обаче, кивито не иска толкова пръскане. Устойчиво е на болести, обича водата и трябва често да се полива. Гледам го от 8 години и сега за втора година дава плодове. Едно киви е с тегло до 100 грама“, разказва той.

Неговата голяма гордост обаче е хинапът. Растението е известно и с наименованията китайска фурма и дзиндзифка. Този екземпляр носи началото си от Азия и според историческите извори е отглеждано преди повече от 4 века.

„В миналото плодовете на хинапа са били достъпни само за китайския император. Той се хранел с тях, за да прочиства тялото си от всичко вредно, което може да го разболее. Смятали са, че действа като имуностимулант и е отлична превенция срещу инфаркт, мозъчни удари, рак на стомаха и т.н.

Вярвали са, че при редовна консумация ще подобри здравето и човек може да живее до 300 години“, обяснява Тодоров.
Легендите разказват още, че от плодовете на растението е направена вълшебна ароматна сума, която помогнала на император Гуану-ди да мобилизира силите си и да вдигне успешно въстание, осигурило му впоследствие трона.

Трифон подчертава, че китайските фурми са богати на витамини, минерали и антиоксиданти. Те са нискокалорични и могат да се хапват и преди да узреят напълно.

„Един негов плод е с големина колкото палеца на човек. Може да се яде още докато е зелено, като тогава вкусът му наподобява този на круша. Като узрее напълно, е сладък като класическата фурма. Досега не съм правил опити да го захаросвам, но планирам скоро да пробвам“, разказва ентусиастът.

Трифон сподели, че отглеждането на хинапа не е толкова трудно поради факта, че растението издържа до -30 градуса. По думите му е много медоносно и привлича по уникален начин пчелите.


В градината му в Дичин може да се види също камчатска лоницера. Това е почти непознато за България растение, което наподобява боровинка, череша и дива ягода.

Плодове се отличават с много ценни за здравето качества, защото съдържат захари, пектинови вещества, витамини, биофлавоноиди, каротиноиди, тиамин, фолиева киселина, макро- и микроелементи. Действат жлъчегонно, използват се при лечение на малария, хипертония, малокръвие, сърдечни заболявания, затлъстяване, кожни болести, бъбречни болести и други.

Последният екзотичен вид на ентусиаста е планински лимон. Той няма нищо общо с класическия кисел плод, макар външно доста да си приличат. Екземплярът съдържа 5 пъти повече витамин C и е с по-високо съдържание на пектин.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Ето какви са цените на храната и мястото на плажа по родното Черноморие
Next: Този кладенец в село Добрич е истинска мистерия и загадка за всички

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.