Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Нешка Робева скочи след изказването на Вежди Рашидов и шокира всички
  • Новини

Нешка Робева скочи след изказването на Вежди Рашидов и шокира всички

Иван Димитров Пешев август 8, 2023
bhsdfbbfbfbf.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Нешка Робева с емоционален пост след изказването на Вежди Рашидов вчера в пленарната зала.

„Не говори! Не пиши!

Молим те…

Има един мислител, философ, математик – Блез Паскал, който аз често цитирам и който казва – „Истината е добра за този, на когото я казват и лоша за този, който я казва.“ Няма да споделям, какво точно имам предвид, цитирайки Паскал, защото сто и един близки ми се обадиха, да кажат, че изпуснатите думи в НС са истина, ама да не пиша! Да не говоря! Да не пиша?! Защо?!

Защо, след като толкова хора го мислят, да не го кажат? Да го кажат с по-меки думи, но да го кажат!

Страхуват се! От какво? От това, че ще ги обявят за хомофоби, липса на чувствителност, в привързаност към езика на омразата? А не се ли страхуват, че с лекота приемат езика на лъжата?! Че я превръщат в своя спътница? /Че се включват в стадото?/ Че с полуусмивка приемат онази мръсничка лъжа, с която умело, нагло и без всякакъв свян, боравят избраниците ни и то не в полза роду, а в полза на собствените си търбуси? Извинете за грубостта – в полза на собствените си джобове.

Изправени сме пред дилемата – какво да приемем – лъжата с всичките й благинки или Истината с трънения венец?

Всеки има правото на избор. Аз съм избрала за себе си!

Няколко думи за Истината за ужасяващото насилие над всичките ни сетива, мисли и чувства, обладало страната ни…

Спомням си и пред очите ми са десетките пребити, насилени, ограбени и изтезавани до смърт възрастни хора, зверски убивани за едната им пенсия или спестени за погребение пари.

Пред очите ми са видеоклипчетата, заснети от насилници – момичета и момчета – срещу техни връсници – ученици и пуснати в интернет, предизвиквайки възторг сред последователите им…

Пред очите ми са и десетките убийства извън или пред домовете на обикновени хора или бизнесмени, или задлъжняли, или просто нехаресани…

Пред очите ми са почернените майки на деца или съпрузи станали жертва на пияни или алкохолизирани шофьори…

Пред очите ми са мъже с наведени глави, овиквани и и унижавани от съпругите си, за това, че не изкарват достатъчно пари…

На деца пред витрините с жадни погледи, просещи по кръстовищата…

Пред очите ми са млади момичета, които наричаме „магистралки“, които виждам всеки път, пътувайки от или към Ботевград и сутеньорите им скрити зад храстите, разбира се, с всички възпитателни средства – ножчета, бухалки, боксове…

Да продължавам ли?

Съвсем скоро бяха отнети животи на млади хора! И няма шевове, няма помощ, няма двадесет и четири часа сълзи по медиите?

Защо? Защо – искам да знам?!

Защото трябва да зададем въпроси на управляващите – какво става с порнопродукциите. С детската проституция? /В специално създадени и закриляни заведения, за да не ги наричаме домове?/ Защо педофилията отсъства от списъка на осъдителните извратености, защо в училищата се продават наркотици…? Защо рано сутрин деца припадат в училищните стаи от препиване?

Защо? Защо? Защо?

Да, един човек изрече пред отворените микрофони полуистина и това веднага предизвика реакция. Справедлива, според мен, защото би трябвало да поясни и изкаже цялата истина, че изречените думи не се отнасят за жертвата /те/, и не се отнася до интимните взаимоотношения или начина, по който изкарват прехраната си… Ако беше уточнил, че думите му са насочени към морала и начина на поведение на част от неговите колеги, към тези, които дърпат конците и безсрамно използват нещастието на едно момиче за своите нечистоплътни цели, тогава щеше да бъде Истина и щеше да има подкрепата, не на 80% , а на 99,9% от българския народ.

А що се отнася до поправчицата в написания на коляно закон, в съпровод с милозливия стон, „Ах, да спрем домашното насилие…“, бих искала да кажа само едно – ако ставаше така, скъпи /дори прескъпи/, за изтънелите ни джобове, наши представители – лъжата, клеветата и кражбата, отдавна щяха да бъдат изкоренени и забравени, имайки предвид „Крумовите закони“

И ще завърша – дойдоха с измама, съешиха се, поизплакнаха си нечистотиите, ще си приемат „закончетата“, продиктувани от някой или някои Посолства, ще угодят на „патрньорите“ си, ще съберат подхвърлените им трохички и ще си заминат по живо, по здраво в любимата неолиберална чужбина…

А народът?! Народа вълците го яли! Защото още не знам случай вълци да пазят и хранят овце…“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Кучешко яйце се измъти след 50 години
Next: Глория разкри била ли е стригана от Жоро Илиев като Дебора от Стара Загора

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.