Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Няма хора в България! Шефове реват. Търсят 7000 души. 4000 лева заплата за
  • Новини

Няма хора в България! Шефове реват. Търсят 7000 души. 4000 лева заплата за

Иван Димитров Пешев септември 29, 2022
zasaspasltlaslta.jpg

Нов тир стои на плаца на фирмата, блокиран и не пътува. При условие че пазарът е във възход и има възможности за много курсове. Няма обаче кой да го управлява.

Ако напишете в гугъл “шофьор” и “работа”, ще излязат десетки обяви (какво се търси – виж карето). На българския пазар на труда са влезли много чужди фирми, които искат да наемат основно тираджии.

И ако в една много стара песен тази професия се описваше като “шофьорите са като ято, животът им минава в път”, то днес тя може да бъде допълнена с – шофьорите отлитат за Европа

Още преди две години според данни на “24 часа” не достигаха 2000 души в тази професия. Въпреки европейските заплати.

Не изпускай тези оферти:

“Няма излизане от кадровата криза – 2000-3000 шофьори се търсят при заети в международния и нашия транспорт към 60 хил.”, заяви Йордан Арабаджиев, изпълнителен директор на Съюза на международните превозвачи.

Крайното възнаграждение, което плащат българските превозвачи, е към 1800 евро и нагоре – заплати, командировъчни, бонуси.

Още интересни статии:

Това е история за любовта, загубата и невероятната съдба. Само няколко дни преди сватбата на Дейв и Ерика Ласей, на Ерика й била диагностицирана рядка и агресивна форма на лимфом.

Починала през 2010 г., на 30-годишна възраст.

Дейв останал съкрушен вдовец, а най-скъпия му спомен били снимките от фотоапарата на Ерика.

През 2012 г. крадци ограбили къщата му в Санта Ана (Калифорния). Ценни предмети били откраднати, но най-много го заболяло от изчезването на фотоапарата на Ерика.

„Просто не ми се струваше справедливо. След всичко, което преживяхме заедно, когато останах без фотоапарат се чувствах все едно някой ме е ударил в стомаха“- заяви Дейв за Си Ен Ен.

Изчезнали повече от 300 безценни снимки от техния съвместен живот. Във фотоапарата имало и снимки от погребението.

Дейв знаел, че никога повече няма да види снимките…

След една година следователите намерили 20 сметки на предмети, които са продадени в местна заложна къща, една от които била за фотоапарата. След като полицията посети заложната къща, фотоапаратът бил намерен.

Колкото повече гледали снимките, толкова по-ясно ставало за полицаите, че този фотоапарат вероятно има специално значение.

Но полицията нямала никакви имена, с чиято помощ да върне фотоапарата при собственика. За щастие, познали определена кафява стена и известно дърво на някои от снимките. Когато отишли ​​в тази част на града, познали Дейвид.

Междувременно той се бил отказал от издирването на фотоапарата и първо си помислил, че става дума за шега.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: 79-годишен свещеник умря за 48 минути, след което се върна от онзи свят и разказа какво ни очаква
Next: Шефовете нямат право да глобяват работници при нарушаване на трудовата дисциплина

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.