Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Обрат след скандала с битата Диана Димитрова: Приятел на Юлиан Вергов взе неочаквано решение
  • Новини

Обрат след скандала с битата Диана Димитрова: Приятел на Юлиан Вергов взе неочаквано решение

Иван Димитров Пешев декември 12, 2022
bbaoboasoasrrttt.jpg

Една от най-големите кино- и театрални звезди у нас, Владимир Карамазов, сензационно обяви, че напуска актьорската професия.

В интервю за Радио „Фокус“ звездата от „Дяволското гърло“ и „Сървайвър“ заяви, че се оттегля от професията, направила го прочут. Причините са както лични, така и обществени – Карамазов е уморен от натрупалото се напрежение в бранша.

Вероятно решението му по някакъв начин е провокирано и от случилото се между колегите му Диана Димитрова и Юлиан Вергов. С Вергов Карамазов беше особено близък години наред. Сегашните обвинения, че е насилник, Владо не пожела да коментира.

„20 години аз прекалено много изтърпях. Понеже това е една професия, в която ние работим заедно прекалено много голям кръг хора, всеки със своя си характер, всеки със своите си проблеми, всеки със своите си лудости.

Не изпускай тези оферти:

И в един даден момент това вече много започна да ме натоварва наистина и се отделих. И всъщност „Опашката“ беше представлението, което излезе точно преди така да затръшна вратата“, разказа Карамазов. Преди дни той завърши последната си роля – във втория сезон на сериала „Дяволското гърло“, където отново си партнира с Теодора Духовникова.

Актьорът, който в последните години се наложи и като тв водещ и фотограф, печелейки множество международни награди „зад обектива“, заяви още: „Аз в момента не съм зависим от абсолютно никого и за мен най-големият успех е, че извоювах свободата си.

Мога да правя каквото си пожелая, мога да говоря каквото си пожелая и не се страхувам от никого и от нищо. И това действително ми дава сериозен комфорт. Това е най-големият мой успех за последните 10 години – и като като човек, и като творец“.

По думите на Карамазов решението му е бил много дълъг процес, но той абсолютно осъзнато преследвал тази свобода. Решил, че повече няма да работи като актьор. Ако много му се играе, ще се включва в отделни проекти.

Актьорът коментира и темата за скандалите около Народния театър „Иван Вазов“, където е титуляр: „Имам категорично мнение по въпроса, то е много крайно. И единственото, което мога да кажа, че ако на някого не му изнася някъде и поради някаква причина не се чувства добре, а пък всички останали се чувстват добре, просто трябва да стане и да се замине, както аз съм го правил многократно.

Мисля, че това е най-достойното поведение…“. На практика, Карамазов взе страната на директора Васил Василев в спора му с режисьора Александър Морфов.

Владо Карамазов поясни, че при предишния директор в Народния театър (Мариус Донкин – б.л.) по никакъв начин не харесвал нещата, които се случват там, и начина, по който той ръководи театъра.

„И всъщност моето решение беше, че в неговия период от 5 години аз няма да приема нито едно представление и не приех нито веднъж да участвам в този театър. И мисля, че това е най-достойното – просто станах и си заминах, но без да фокусирам вниманието върху себе си“, каза Владо Карамазов.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Станах на 90 години: След като чух разговора между сина ми и внука ми, най-накрая реших да живея за себе си
Next: Пищящи деца и жени от катастрофиралия автобус, разбра се коя е жертвата

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.