Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Обявиха завещанието на Ламбо: Забранил е продажба на апартамента в Лозенец
  • Новини

Обявиха завещанието на Ламбо: Забранил е продажба на апартамента в Лозенец

Иван Димитров Пешев декември 18, 2022
zvedaskhaoshash.png

Апартаментът на Стефан Данаилов в столичния квартал „Лозенец“ пустее вече повече от година след смъртта на именития актьор. Жилището е под ключ и е оставено във вида, в който Ламбо го напусна през 2019 г., преди да постъпи в болница и да почине.

Всъщност правата върху култовия имот не са на биологичния син на актьора от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир, който всъщност е пряк негов наследник.

Приживе, преди да се разболее сериозно, Ламбо приписал апартамента от 145 квадрата на своя доведен наследник Росен Цанков, син на неговата съпруга Мери, съобщава retro.bg. Все пак големият артист не му го дал безвъзмездно, а чрез договор за покупко-продажба.

Така Росен му наплатил половината от цената на жилището, която била изчислена на 97 хиляди лева. Тези пари пък Майор Деянов прибавил към спестяванията си в банка, които отишли при Влади.
Любопитна подробност е, че при сключването на сделката Данаилов настоявал в договора да има специална клауза, според която Росен нямал право да продава митичния апартамент, докато е жив.

Не изпускай тези оферти:

Макар брокерите да надушили, че имотът стои празен и да проявявали непрекъснато интерес към него, увещавайки Цанков, че може да изкара над половин милион от продажбата му, той бил непоклатим. Отклонявал всички оферти и бил уверен, че ще изпълни волята на своя втори баща да не харизва дома на любовта им с Мери на случайни хора.

Около въпросното жилище витаят митове и легенди за бохемските сбирки и забави, които актьорът някога организирал там. Апартаментът в квартал „Лозенец“ е на нисък етаж в един от малкото много високи блокове в тази част на София. О
бщата му площ е 145 кв., а 10 кв. е само кабинетът на звездата на Народния театър, който е пълен догоре с книги, ръкописи на пиеси и сценарии на филми. Спалнята е от 15 кв., а холът е двойно по-голям и по-светъл.

В този дом до последно Данаилов събираше учениците си от НАТФИЗ и колегите си от Народния, с които репетираха постановката „Актрисата“, в която той направи последната си роля. Сред мебелите също има ценни експонати, като старинно писалище с дърворезба, кръст, осветен на Божи гроб, газена лампа антика, скулптури, картини и подаръци от приятели.

В „Лозенец“ Стефан и съпругата му Мери заживяват през 1972 г.Преди това се бутали в скромна гарсониера от 40 кв. в квартал „Изток“.

По онова време мечтаели да имат голям апартамент и със спестените пари обичали да си купуват разни мебели. Държали ги по приятели, докато не дошъл моментът, в който се нанесли в дома мечта. Докато бе жив, Ламбо не спря да посреща гости там, без излишно да се суети и звездее.

Шегуваше се, че след 4 наводнения нищо не било същото, каквото Мери го оставила, но до последните си дни той живя в техния апартамент, обграден от нейните снимки. Синът им Росен не е преместил нито една от мястото й, единствено планирал да дари част от книгите на Ламбо на Народната библиотека.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Накисни краката си в ябълков оцет и всички болести ще изчезнат
Next: Вижте 75-годишната баба на Николета Лозанова-Явно красотата си е до ген

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.