Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Петър наследява 160-годишна къща, която никой не иска – но вижте сега, когато той отваря вратата 4 години по-късно
  • Новини

Петър наследява 160-годишна къща, която никой не иска – но вижте сега, когато той отваря вратата 4 години по-късно

Иван Димитров Пешев юли 19, 2023
tewewhgjyjyjy.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Той наследява старата фамилна ферма на пра-пра-дядо си от 1860 г.
Съседите го настояват да събори къщата, която по това време е порутена.
Но Питър Ларсън го искаше различно – и след невероятен ремонт, който отне няколко години, той вече може да покаже как изглежда след трансформацията.

Питър Ларсън от Лансинг, Ню Йорк преживя нещо много забележително преди няколко години. Тогава той и съпругата му Хилари имат съвместен проект за хоби, който ще изисква време и енергия – но в крайна сметка ще им върне толкова много.

Беше така, че Питър наследи къща, която датира от 1860-те години. Къщата определено беше преживяла най-добрите си дни и имаше спешна нужда от основен ремонт.

Особеното в тази къща е, че някога е принадлежала на пра-пра-дядото на Петър.
Ремонтът промени живота му

Сега му се падна, след като наследи имота. Той описва ремонта като шест години, които са променили живота му завинаги.

– Четири години ремонтирах къщата, която построи моят пра-пра дядо. Повечето хора казаха, че трябва да го изгорите или да го изравните със земята, но аз се интересувах от спомените на семейството ми, които бяха в тази къща, и исках предизвикателство, пише той в канала в YouTube Just a arcs farm .

– Това се оказа едно от най-значимите неща, които съм правил в живота си.

Във видео клип, който внимателно преминава през всички фази на ремонта, проследяваме Петър в големия семеен проект на живота му.

– Това ме научи колко удовлетворяващо може да бъде да направиш нещо сам, казва той.
Семейната ферма от 1860 г. е наследена

Петър казва, че пра-пра-дядо му и съпругата му са построили някога къщата и че той всъщност притежава дневника, който неговият предшественик е написал във връзка със строителството. Неговата прабаба е родена в къщата и се казва, че е живяла там през целия си живот.

Дядото на Петър също е роден в къщата и трябва да е живял голяма част от живота си между тези стени, които следователно струят със семейна история.

Нищо чудно, че Петър пое голямото предизвикателство да обнови голямата вила, когато я наследи. Въпреки че изискваше много часове работа, които в крайна сметка се превърнаха в години, в крайна сметка си заслужаваше за него.

Къщата беше празна и непокътната, откакто дядото на Питър почина през 1997 г.

– Нищо не беше оправено, покривът беше ужасен. Можеше да погледнеш нагоре и да видиш небето, казва Питър и обяснява, че много миещи мечки са направили къщата своя.

Съседите му предложили да събори кабината, когато я поеме. Но Питър искаше друго.

– Къщата беше много важна за мен.

Ето как изглежда къщата днес

Според Питър, който е архитект по професия, голямата къща и цялата ферма са били оценени на 45 000 долара, което се равнява на около 310 000 датски крони, когато са започнали ремонта. Двойката спестява около 4000 датски крони на месец и ги използва за обновяване на къщата. Те го направиха бавно, стъпка по стъпка и след няколко години успяха да се преместят в своя исторически, но също така свеж дом.

Във видео клипа по-долу можете да видите как Питър се е занимавал с работата си, когато е ремонтирал семейната ферма – и как изглежда къщата днес. Той също така прави обиколка на това как изглежда вътрешността след този невероятен ремонт:

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Листата на ореха са дар Божи: През юни лечебната им мощ е огромна
Next: Семейство плати близо 650 лева сметка за обяд в ресторант на Черноморието

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.