Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Петя Дикова: Нечовешко! Чудовищно!
  • Новини

Петя Дикова: Нечовешко! Чудовищно!

Иван Димитров Пешев ноември 13, 2022
ivasnvasnvnasv.jpg

Журналистката Петя Дикова с пост във фейсбук относно ареста на Десислава Иванчева. Както е известно Иванчева вчера влезе в Сливенския затвор, за да излежи окончателно присъдените ѝ 6 години затвор по корупционното дело.

Дикова пише, че сърцето й се късало, доакто гледа кадрите с ареста:

Опитах се да гледам кадрите с Десислава Иванчева. Не успях. Сърцето ми се къса да гледам плачещото бебенце, последната целувка, малките ръчички, протегнати за прегръдка.

Не защитавам бившия кмет. Видях я в “Майчин дом“ преди 4 години, когато я доведоха с вериги, сякаш идва от Гуaнтанамо. Никой, който я е видял тогава, не може да забрави гледката. Още тогава беше прекалено, брутално. И днес е така.

Не изпускай тези оферти:

Сърцето ми се къса за едно детенце, което няма да спи до майка си тази нощ.

 

Нито утре. Няма да чува гласа й.

Не само за тях. Мъчно ми е и за мен си. Аз съм дете на прехода. На 10-ти ноември видях как суровата ръка на закона раздели майка от детенцето й.

Няма милост за майката. И ако гласът на емоцията дава превес на емпатията, то гласът на рациото също не вижда логични аргументи, сравними пропорции. Пак казвам, не защитавам бившия кмет на “Младост“.

 

Имам болезнено чувство за справедливост.

И точно днес се питам къде е строгата, но справедлива ръка на правосъдието срещу всички мъже, чиито лица са ни до болка известни – онези, заради чиито пъти по 75 хиляди евро сега в София няма достатъчно детски градини и чист въздух, пораснахме с “ремонт на ремонта“, а за пенсиите ни даже не ми се говори.

Доказани престъпници на свобода.

 

Ами доказаните убийци на пътя, които получават условни присъди и пробации? Ами крадците на еврофондове? И накрая пак опираме до цената на човешкия живот у нас.

Дори да е виновна, излиза, че подкупът тук се наказва стократно по-жестоко от убийство дори.

Решетките са за майката, не за тях. Нечовешко! Чудовищно!

За детенцето ми е постът. И за сълзитe

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тибетска рецепта изчиства организма от излишните мазнини, помага и за други неща
Next: Отървете се от тези цветя в дома си, носят проблеми, болести и безпаричие

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.