Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Писмо на Люпчо Георгиевски до Пендаровски: Нищо няма да ни спре, ние сме народът на цар Самуил и Иван Михайлов
  • Новини

Писмо на Люпчо Георгиевски до Пендаровски: Нищо няма да ни спре, ние сме народът на цар Самуил и Иван Михайлов

Иван Димитров Пешев април 13, 2023
dasdaskdaskdiasdkas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Люпчо Георгиевски, директор на заличения от властите българския културен център
„Иван Михайлов“ в Битоля, Северна Македония, адресира писмо до президента на РСМ
Стево Пендаровски.

Публикуваме текста на писмото без редакторска намеса, както и негово факсимиле
(ГАЛЕРИЯ):

 

„Господин Президент,

Изминаха повече от три десетилетия от края на югославската окупация на нашата
Македония.

 

Три десетилетия, през които Македонските Българи очаквахме нашият народ
да получи свобода и справедливост наравно с останалите части от народи, които
живеят в страната. Днес това е настояване на всички 27 страни-членки на Европейския
съюз. Проблемът е вече ЕВРОПЕЙСКИ.

 

Нищо не може да отмени факта, че в Северна Македония има Български въпрос, който
може да бъде решен само с инструментите на Демокрацията и на Върховенството на
Закона.

Побоищата над македонските българи, уволненията от работа, палежите и стрелбите
по нашите клубове, оневиняването на извършителите, забраната на нашите сдружения,
говорът на омразата в контролираните медии, поругаването на нашите паметници и
фалшифицирането на нашата история – нищо няма да ни спре защото…

 

НИЕ СМЕ НАРОДЪТ
! Ние сме народът на Цар Самуил, на Възрожденците, на Екзархията, на Илинденци,
на Гоце, на Тодор Александров и на Ванчо Михайлов. Нашето въвеждане в Конституцията
на РСМ не е привилегия, а право.

 

Без него Родината би била Сатрапия. Очакваме
от Вас ясно да кажете истината – че без конституционни гаранции за правата на
Българския НАРОД в Северна Македония нашата страна ще остане на плета на Свободния
свят.

 

Господин Президент,

Твърдите, че желаете да се консултирате с Работна група относно това как да се
добави думата „Бугари“ сред изброените части от народи на три места в Конституцията.
Ние сме готови да Ви помогнем с трудната задача да изпишете в Основния Закон три
пъти тези ШЕСТ букви.

Разбирате, сигурни сме, че не можете да обсъждате нашия статут зад гърба ни и
да твърдите, че търсите решение.

 

Без нас и с налагането на формули, които биха били камуфлаж на нашето неравноправие
няма да бъде решен проблемът за нашия статут.

 

Очакваме да бъдем поканени, за да
бъдем чути в Скопие, както бяхме поканени и чути в Европейската Комисия в Брюксел.

Адресите, на които очакваме да получим Вашите покани са Ви добре известни – те
са същите на които бяха пратени хора за да ни палят и да стрелят по нас.

 

Господин Президент,

За да Ви помогнем предварително в трудното Ви начинание с демократичните реформи,
бихме Ви отправили 4 молби:

1./ Когато коментирате публично проблема, не се заигравайте с термина „малцинство“
защото ние не сме малцинство и при едно бъдещо нефалшифицирано преброяване на
македонското население този ограничителен статут може да се приложи към тези,
към които не бихте желали.

2./ Не агитирайте ги Европейските съюзници, че Македонските Българи сме „фашисти“.
Те вече знаят, че КОГАТО ПРЕГРЪЩАШ ВУЧИЧ ПРЕГРЪЩАШ ПУТИН, който ползва същите
обвинения във „фашизъм“ срещу жертвите на своята агресия.

 

3./ Помолете Вашите служби за сигурност да не харчат напразно парите на данъкоплатците
за създаване на фалшиви български сдружения, които уж да ни представят. Годината
е 2023, а не 1945.

4./ Не разчитайте, че можете да ни разколебаете, като корумпирате отделни обществени
лица в София. В България ние имаме БРАТЯ, НО НЯМАМЕ ГАЗДИ. Нашата борба е НАША
борба…докато не изгрее Зората на Свободата.

Очакваме, господин Президент, да приемете протегнатата наша ръка .

КЦ „Иван Михайлов“ Битоля

Председател

Люпчо Гьоргиевски

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бомба: Синоптичката Христина Балинска за първи път разкри възрастта си и направи шокиращо признание
Next: 11 храни, които оказват странен ефект върху мозъка ви

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.