Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Преди 12 години го намериха умиращ от глад и заключен на тавана – ето как изглежда днес
  • Новини

Преди 12 години го намериха умиращ от глад и заключен на тавана – ето как изглежда днес

Иван Димитров Пешев март 20, 2023
ddadasdasnasyas.png

През 2010 г. момче със синдром на Даун беше открито гладно и без надзор на тавана на дома си. Джовани Гови Истууд тогава е на 6 години, но тежи колкото 3-годишно дете…

Майка му Рейчъл Перес е арестувана, а братята и сестрите му са отведени в социален дом, но никой не открива Гови. Той е заключен на тавана.

„Тя (майката на момчето) измисли историята, че Гоби е изчезнал“, казва сержант Джон Клингеле, който всъщност открива момчето. „Така че полицаите напуснаха къщата, а Гови остана на тавана“.

За щастие полицаите не се доверяват на майката и усещат, че момчето е някъде в къщата. След малко се връщат да го търсят отново. Миг по-късно го намират на тавана на къщата.

„Изглеждаше като дете в концентрационен лагер, само кожа и кости“, спомня си Клингеле, когато го вижда за първи път. „Казаха ни, че е на път да навърши 7 години, но той изглеждаше като тригодишно дете.

Гови тежал само 7,5 кг, не можел да ходи, не можел да говори и бил покрита с изпражнения.

Заради гладуването детето загубило косата на главата си, костите му били чупливи, имало рахит и изобщо нямало мастна тъкан. Лекарите казали, че дните му щяха да бъдат преброени, ако не бил спасен този ден, съобщава Kansas City Star.

На тавана нямало нищо. Нито одеяло, нито играчки били оставени на момчето. Полицията смята, че майка му го е оставила там, за да се скрие.

В момента майката на момчето излежава 8-годишна присъда за опит за убийство на детето си.

Шест години след като полицията го открива, Гови отново се среща с полицаите, които са го спасили. Длъжностните лица не могат да повярват как се е променил.

„Това момче е страхотно“

Гови и двете му сестри са осиновени от чичо им и леля им Стейси и Джо Истууд. Отнема много време, докато Гови се възстанови. Първоначално той спи само на пода, а когато някой се приближи до него, се страхува да не бъде бит. Но днес той е в безопасност и обичан.

„Той е много добре. Всеки, който го познава, е впечатлен. Гови кара хората да намерят добро в себе си “, казва Истууд.

Полицаите, които го спасиха навремето, бяха изненадани да видят как момчето се е променило. Те се срещнаха отново, когато Гови навърши 12 години. На срещата той стана почетен полицай в офиса на шерифа и получи специална значка.

Гови благодари на полицията, че го спаси в този съдбовен ден.

„Това момче е истински герой. Колко голямо сърце и усмивка е: „Наистина е прекрасно чувството да го видя отново“, каза Клингеле.

Тази нощ Гови ще спи в леглото си, държейки специалната си значка.

Трудно е да се повярва, че майка може да се отнася така с детето си. Слава Богу, че полицаите са успели да го открият и днес той има любящ дом.

Continue Reading

Previous: Хилда Казасян: Когато Чочо ми поиска ръката, татко каза: Взимай я бързо
Next: Силно земетресение изплаши хората в Румъния, усети се в България

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.