– Деца, колко е хубаво, че ви има! А с коя от вас ще живея, когато се върна у дома? – попитах на трапезата, докато се наслаждавах на гозбите, които дъщеря ми и снаха ми бяха подготвили.
Казах го на шега, но в действителност исках да зная тяхното мнение.
След моя на пръв поглед безобиден въпрос настъпи тишина. Децата се спогледаха, сякаш чакаха кой ще отговори пръв. Накрая дъщерята проговори:
– Мамо, а защо ти е да живееш с някой от нас? Вече си свикнала с тишината за толкова години. Защо не си купиш едностаен апартамент? Леля Ваня си купи апартамент, живее отделно и няма проблеми”, каза тя.
Иведнъж на душата ми стана тежко. Тази вечер току-що се бях върнала от Италия за почивка, бях в приповдигнато настроение, децата ме посрещнаха топло.
Не исках да започвам сериозен разговор, но отговорът им ме порази.
Бях сигурна, че дъщеря ми ще каже: „Разбира се, мамо, че ще живееш с нас“. Но се оказа, че дори не са обмисляли този вариант.
– Леля ти Ваня купи апартамент, защото не харчеше много за децата си. Аз откъде да взема парите, след като ви пращах всеки лев? – попитах, гледайки ги невярващо.
— Странно — намеси се изведнъж снахата. – Мислехме, че спестяваш нещо и за себе си.
От тези думи рязко загубих апетит. Аз съм жена, която от 20 години работя в чужбина и през това време съм чувала много истории от други работници мигранти за това как децата им ги възприемат само като „банкомат“.
Но никога не съм мислила, че сама ще се сблъскам с това.
Аз съм на 62 години. Имам две големи деца – син и дъщеря. Всичко, което съм правила през последните години, е било за тях. В България не печелех много, парите все не стигаха, а къщата беше толкова порутена, че се страхувах, че ще се разпадне от силния вятър.
Тогава реших да замина в чужбина, за да променя ситуацията.
Първите десет години работих, за да осигуря жилище на децата си. За мен това беше основната цел. Видях как други мигранти инвестираха в децата си и повярвах, че това е правилният път.
Купих на дъщеря ми тристаен апартамент, когато се омъжи. Апартаментът не беше нов, в стара сграда, но помогнах да се направи добър ремонт. Всичко стана супер.
За сина ми, когато се ожени, купих двустаен апартамент в нова сграда – снаха ми настояваше. Реших: нека бъде така, както е най-добре за тях.
Когато децата се настаниха в апартаментите си, продължих да им изпращам пари, за да могат да живеят без да се притесняват за пари. Дори не се прибирах всяка година, за да не харча излишни пари. Но този път дойдох да разреша натрупаните проблеми и да премина медицински прегледи.
Събрахме се при дъщеря ни. Тя и снаха й подредиха луксозна трапеза. Бях трогната: на масата бяха любимите ми ястия – шопска салата и сармички с бял сос. Вечерта обещаваше да бъде приятна, но всичко беше развалено от въпроса ми къде да живея, когато най-накрая се върна.
Надявах се дъщеря ми да ме покани да живея при нея – все пак специално бях купил тристаен апартамент с очакването един ден едната стая да е моя. Тя има един син, който скоро ще тръгне на училище. Но вместо това тя ме посъветва да си купя едностаен апартамент.
Тези думи ме накараха да разбера какво чувстват децата към мен. Вечерта беше провалена, настроението изчезна. Те го забелязаха, но не му обърнаха внимание.
Добре, че нямах време да им дам парите, които носех със себе си. Преди винаги правех това още на първия ден и след това им исках някой лев за малки разходи.
Този път реших да запазя парите за себе си. Нека свикнат, че вече няма да съм „банкомат“ за тях. Помогнах им достатъчно, сега ги оставям да се оправят сами.
По съвет на дъщеря ми започнах да спестявам за едностаен апартамент за себе си. Явно такава е съдбата на гастарбайтера – да се старае за всички, а накрая да си остане ненужен.
Не знам, може би съм само аз…