Скандалът избухна още на паркинга на хотела, подобно на гръм от ясно небе, раздиращ иначе спокойната утрин. Виктория едва беше слязла от колата, стъпила на горещия асфалт, който вече дишаше като жив организъм под безмилостното гръцко слънце. Въздухът беше тежък, наситен със солената миризма на море и сладкото ухание на цъфнали олеандри, но всякаква идилия беше разсечена от пронизителния глас на Никола. Той крещеше. Крещеше по рецепционистката, едно младо момиче с изплашен поглед, което се опитваше да обясни нещо на развален английски.
„Багажът ни! Къде е багажът ни?!“ – гласът на Никола кънтеше, изпълнен с такава ярост, че дори чайките, кръжащи над близката маслинова горичка, сякаш замлъкнаха. Виктория усети как стомахът ѝ се свива. Това не беше началото на мечтаната почивка, за която бяха спестявали цяла година. Това беше началото на нещо съвсем друго.
Багажът им бил загубен. Резервацията изчезнала от системата. Картата за стаята била блокирана още преди да я получат. Всичко се объркало. Всички ги зяпаха – от шофьора на таксито, който току-що беше оставил друго семейство, до портиера, който се беше вкаменил на място, сякаш се страхуваше да помръдне. Цяло семейство от София, на уж луксозна почивка в Гърция, а звучаха като махленска свада, разиграваща се пред очите на десетки чужденци.
Никола размахваше ръце, сякаш дирижираше невидима буря. Лицето му беше зачервено, вените по врата му изпъкнали. Децата, малкият Петър и по-голямата Ани, които допреди секунди се бяха смеели на някаква глупост, се разреваха в един глас, уплашени от бащината ярост. Виктория се опита да ги успокои, да ги прегърне, да ги скрие от любопитните погледи, докато в главата ѝ се въртеше само една мисъл: „Как да не се изложим още повече?“.
После се намеси управителят. Едно закръглено човече с мазна усмивка, която не достигаше до очите му, и лош английски, който само наля масло в огъня. Той говореше бавно, с фалшиво съчувствие, предлагайки някакви нелепи компромиси, които Никола отхвърляше с още по-голяма ярост. Спорът стигна дотам, че Никола заплаши да вика полиция. Виктория вече обмисляше да се върне в София с автобуса, ако трябваше да избяга от този кошмар. Само че това беше първият им ден от двуседмичната ваканция. Слънцето прежуряше безмилостно, кожата ѝ лепнеше от сол и пот, а в главата ѝ се въртяха мисли как този провал ще я преследва цяла година.
Най-лошото беше, че вечерта трябваше да се срещнат с приятели – Елена и Мартин, които вече се бяха настанили без проблем. Бяха пристигнали ден по-рано, за да се насладят на спокойствието, преди да се появят те с децата. Щяха да ги питат с досадно любопитство „Е, как е хотелчето?“. Виктория не беше сигурна как ще удържи лицето си усмихнато, как ще скрие унижението, което я глождеше отвътре. Децата бяха на ръба да заспят прави, изтощени от пътуването и от скандала. Никола не спираше да рови из мейли и резервации на телефона, мърморейки под нос проклятия. В този момент Виктория се закле никога повече да не пътува с него.
След още половин час на безсмислени преговори, управителят най-накрая „откри“ резервацията им, но се оказа, че стаята, която бяха платили, не била налична. Вместо нея им предложиха друга – по-малка, с изглед към паркинга, а не към морето, и без балкон. Никола избухна отново, но Виктория, изтощена и отчаяна, го дръпна настрани.
„Стига, Никола! Моля те! Децата са изтощени. Просто да влезем някъде.“ – прошепна тя, гласът ѝ почти неразбираем от умора.
Той я погледна с очи, пълни с гняв, но не към нея, а към целия свят. „Няма да оставя да ни унижават така! Платили сме за лукс!“
„Знам, знам! Но сега не е моментът. После ще се разправяме. Моля те!“
След дълбока въздишка, която прозвуча като издихание на умиращ звяр, Никола се съгласи. Взеха ключовете за стая 203. По-късно щяха да разберат, че това е само началото на поредица от събития, които щяха да разтърсят основите на техния брак.
Придвижването до стаята беше още едно изпитание. Багажът им, който уж беше „открит“, се оказа, че е бил оставен пред входа на хотела, под палещото слънце, и сега трябваше сами да го влачат. Никола мърмореше, риташе куфарите, а Виктория се чувстваше като на ръба на нервен срив. Когато най-накрая влязоха в стаята, тя беше точно толкова разочароваща, колкото си я представяше – малка, задушна, с прозорец, гледащ към бетонната стена на съседната сграда. Нямаше и помен от обещания лукс.
Децата веднага се свлякоха на леглата, заспали в миг. Виктория седна на ръба на едното легло, чувствайки се празна и изтощена. Никола стоеше до прозореца, мълчалив, с ръце на кръста, погледът му блуждаеше някъде надалеч. Тишината в стаята беше по-тежка от шума на скандала. Тя беше изпълнена с неизречени думи, с разочарование, с гняв.
„Трябва да се обадим на Елена и Мартин.“ – каза Виктория, нарушавайки тишината.
Никола се обърна. „Какво ще им кажем? Че сме в дупка, докато те се наслаждават на петзвезден лукс?“
„Ще кажем, че имаме малък проблем, но че сме добре. Няма да разваляме и тяхната почивка.“
Той изсумтя. „Както кажеш.“
Вечерта дойде бързо. Виктория се опита да изглежда свежа, облече лека лятна рокля, сложи малко грим, но умората беше изписана на лицето ѝ. Никола също се беше преоблякъл, но изражението му беше мрачно. Оставиха децата да спят и тръгнаха към ресторанта на хотела, където щяха да се срещнат с Елена и Мартин.
Елена и Мартин бяха олицетворение на успеха и спокойствието. Елена, с перфектна прическа и елегантна рокля, изглеждаше като излязла от списание. Мартин, винаги усмихнат и спокоен, беше облечен в лека ленена риза. Те ги посрещнаха с широки усмивки, но Виктория усети леко любопитство в погледите им, когато видяха мрачното изражение на Никола.
„Е, как е хотелчето?“ – попита Елена, гласът ѝ звънлив и весел.
Виктория се опита да се усмихне. „Ами… имахме малки проблеми с настаняването. Но всичко е наред сега.“
Никола изсумтя отново. „Наред е, ако смяташ, че стая с изглед към паркинга е наред, когато си платил за морска панорама.“
Елена и Мартин си размениха погледи. „О, Боже! Наистина ли? Това е ужасно!“ – каза Елена, но в гласа ѝ имаше нотка на прикрито задоволство.
Вечерята премина в опити на Виктория да отклони разговора от техните проблеми, докато Никола продължаваше да се оплаква от хотела, от обслужването, от живота. Мартин се опита да го успокои, да му даде съвети, но Никола беше непреклонен. Виктория усети как напрежението между тях расте с всяка изминала минута. Тя знаеше, че това не е просто лош ден. Това беше симптом на нещо много по-дълбоко. Нещо, което ги разяждаше отвътре.
Глава 2: Сянката на миналото
Следващите няколко дни бяха мъчение. Хотелът, който трябваше да бъде оазис на спокойствието, се превърна в бойно поле. Всеки малък проблем – студена вода, шумни съседи, липсващи кърпи – се превръщаше в повод за нов скандал между Виктория и Никола. Децата бяха неспокойни, усещайки напрежението между родителите си. Петър започна да си смуче палеца отново, а Ани стана мълчалива и отдръпната.
Виктория често се оттегляше сама на плажа, докато Никола се опитваше да „оправи нещата“ с рецепцията или да намери адвокат в Гърция. Тя седеше на пясъка, гледаше безкрайното синьо на Егейско море и се връщаше назад във времето.
Спомняше си Никола отпреди десет години. Беше различен – амбициозен, енергичен, с очи, които светеха от идеи. Срещнаха се на едно студентско парти в София. Той учеше икономика, тя – право. Никола я беше омагьосал с историите си за бъдещи успехи, за големи сделки, за живот, изпълнен с приключения. Тя, наивна и влюбена, беше повярвала на всяка негова дума.
Първите години от брака им бяха изпълнени с надежди. Никола стартираше свой собствен бизнес – консултантска фирма за финансови услуги. В началото всичко вървеше добре. Той работеше по четиринайсет часа на ден, тя го подкрепяше, вярваше в него. Купиха си апартамент, родиха се децата. Животът им изглеждаше като от приказка.
Но после нещо се промени. Постепенно. Неуловимо. Никола стана по-нервен, по-раздразнителен. Започна да прекарва все повече време извън дома, да говори по телефона с часове, да крие банкови извлечения. Тя се опитваше да го пита какво става, но той винаги отговаряше с уклончиви фрази или с гняв. „Не разбираш от бизнес, Виктория! Не се меси!“
Сега, на този плаж в Гърция, всичко изглеждаше толкова очевидно. Този скандал на паркинга не беше просто инцидент. Беше кулминация на години на натрупано напрежение, на неизречени страхове, на тайни. Никола не беше просто ядосан на хотела. Той беше ядосан на себе си, на живота си, на провалите си.
Един следобед, докато Виктория се опитваше да чете книга до басейна, Никола се приближи до нея. Лицето му беше бледо, погледът му – разсеян.
„Трябва да ти кажа нещо.“ – започна той, гласът му беше необичайно тих.
Сърцето на Виктория подскочи. „Какво има?“
„Видях някого.“
Тя го погледна въпросително. „Кого?“
„Димитър.“
Името прозвуча като камбана в главата на Виктория. Димитър. Беше чувала това име преди, но само като шепот, като сянка. Преди няколко години, когато бизнесът на Никола беше на ръба на фалита, той често споменаваше някакъв Димитър, който му бил „завъртял номер“, който го бил „прецакал“. Но после името изчезна от разговорите им, сякаш никога не е съществувало.
„Димитър ли? Кой Димитър?“ – попита тя, въпреки че знаеше.
„Димитър, онзи… с когото имахме проблеми преди години. Той е тук. В хотела.“
Виктория усети как студена вълна я облива. „Какво прави тук?“
„Не знам. Видях го сутринта в ресторанта. Той ме видя. Не каза нищо. Просто ме погледна.“
В погледа на Никола имаше страх. И нещо повече – паника. Това не беше обичайната му раздразнителност. Това беше истински, неподправен ужас.
„Какво иска от теб?“ – попита Виктория, гласът ѝ беше тих, но твърд.
„Не знам, Виктория! Може би нищо. Може би е съвпадение.“
Но в гласа му нямаше убеденост. Виктория знаеше, че нищо не е съвпадение. Особено когато става дума за хора като Димитър.
През следващите дни присъствието на Димитър в хотела стана все по-осезаемо. Той беше навсякъде – на закуска, до басейна, на плажа. Не се приближаваше до тях, не говореше с тях, но погледът му постоянно ги следеше. Беше висок, слаб мъж с пронизващи сини очи и белег над лявата вежда. Винаги облечен в елегантни, но леко смачкани ленени дрехи, той изглеждаше като човек, който е преживял много и не се страхува от нищо.
Никола стана още по-напрегнат. Спираше да говори по средата на изречението, оглеждаше се постоянно, избягваше да излиза от стаята, освен ако не беше абсолютно наложително. Децата усещаха промяната. Ани се прилепяше до Виктория, а Петър започна да плаче без видима причина.
Елена и Мартин също забелязаха нещо. „Никола изглежда много притеснен.“ – отбеляза Елена една вечер. „Да не би да имате още проблеми с хотела?“
Виктория се усмихна фалшиво. „Не, не. Просто е малко изморен от работа. Знаеш го.“
Но Елена я погледна подозрително. „Виктория, нещо не е наред. Можеш да ми кажеш.“
Виктория се поколеба. Искаше да сподели, да разкаже всичко, но знаеше, че не може. Това беше тяхна тайна, техен проблем. Имаше чувството, че ако разкрие истината, всичко ще се срине.
Една нощ, докато Никола спеше неспокойно до нея, Виктория не можеше да заспи. Мислите ѝ се въртяха като вихрушка. Димитър. Минало. Тайни. Тя знаеше, че трябва да разбере какво се е случило. Трябваше да разбере кой е този човек и какво иска от Никола.
Взе телефона на Никола от нощното шкафче. Знаеше, че това е нарушение на личното пространство, но отчаянието ѝ беше по-силно от всякакви принципи. Пръстите ѝ трепереха, докато отключваше екрана. Знаеше паролата – рождения ден на Ани.
Започна да рови. Мейли, съобщения, стари документи. Повечето бяха скучни бизнес кореспонденции, но след малко търсене попадна на папка, наречена „Стари проекти“. Вътре имаше няколко файла с имена, които не ѝ говореха нищо. Един от тях беше озаглавен „Дело Димитър“.
Сърцето ѝ заби лудо. Отвори файла. Беше стар съдебен документ, датиран отпреди пет години. Името на Никола беше там, като ответник. Името на Димитър – като ищец. Ставаше дума за голяма сума пари, за неизпълнен договор, за измама. Сумата беше огромна. Много по-голяма, отколкото си беше представяла.
Ръцете ѝ затрепериха. Никола беше замесен в измама? Невъзможно. Той беше нейният Никола, бащата на децата ѝ. Но доказателствата бяха пред нея, черни букви на бял екран.
Документът беше непълен, липсваха страници, но от това, което прочете, стана ясно, че Никола е бил обвинен в присвояване на средства от общ проект с Димитър. Делото е било прекратено поради липса на достатъчно доказателства, но Димитър е останал с огромни загуби.
Виктория затвори файла, сякаш беше горещ въглен. Погледна спящия Никола. Кой беше този човек до нея? Какво още криеше? И какво искаше Димитър сега? Отговорите на тези въпроси щяха да променят живота ѝ завинаги.
Глава 3: Неочаквана среща
След като откри документите, сънят на Виктория изчезна напълно. Тя лежеше будна, втренчена в тавана, докато мислите ѝ се блъскаха една в друга като разярени вълни. Измама. Никола. Сума. Димитър. Всичко се въртеше в главата ѝ, създавайки ужасяваща картина. Как е възможно да не е знаела? Как е възможно да е била толкова сляпа?
На сутринта, когато Никола се събуди, тя се опита да действа нормално. Приготви закуска за децата, усмихна се, но всяка усмивка беше усилие, всяка дума – лъжа. Никола, все още напрегнат от присъствието на Димитър, не забеляза промяната в нея. Той беше твърде погълнат от собствените си страхове.
След закуска, докато децата играеха до басейна, Виктория реши да действа. Трябваше да разбере повече. Имаше само един човек, който можеше да ѝ даде отговори – Димитър.
Сърцето ѝ биеше като лудо, докато вървеше по коридорите на хотела. Знаеше, че рискува, но нямаше друг избор. Трябваше да знае истината. Намери Димитър в бара на хотела, седнал сам на една маса, пиещ кафе. Той изглеждаше спокоен, почти отегчен.
„Здравейте, Димитър.“ – каза Виктория, гласът ѝ беше по-стабилен, отколкото очакваше.
Той вдигна поглед. Сините му очи я пронизаха. „А, госпожо… Никола, нали така? Виктория?“
„Да. Искам да поговорим.“
Той се усмихна, но усмивката не достигна до очите му. „Разбира се. Моля, седнете.“
Виктория седна на стола срещу него. Въздухът между тях беше наелектризиран.
„Знам за делото.“ – започна тя без заобикалки. „Намерих документите.“
Изражението на Димитър не се промени. „Аха. И какво искате да знаете?“
„Искам да знам истината. Какво точно се случи? Никола казва, че сте го измамили.“
Димитър се засмя тихо. „Никола винаги е бил добър в прехвърлянето на вината. Истината е, че той ме измами. Взе парите, които трябваше да инвестираме в общ проект, и ги присвои. Остави ме с дългове, които едва успях да изплатя.“
Виктория го погледна в очите. „Защо не го осъдихте?“
„Опитах. Но Никола е хитър. Имаше добри адвокати. И… някои връзки. Доказателствата бяха косвени. Делото беше прекратено. Но аз не забравям.“
„Какво искате сега?“ – попита Виктория, страхът започна да я обзема.
„Нищо. Просто си почивам. Съвпадение е, че сме в един хотел. Или може би… съдба.“
Но в гласа му имаше заплаха. Виктория усети, че не ѝ казва цялата истина.
„Не ви вярвам.“ – каза тя. „Не сте тук случайно.“
Димитър се наведе напред. „Добре. Няма да ви лъжа. Не съм тук случайно. Чух, че Никола е тук. И реших да го посетя. Да му напомня за миналото.“
„Защо?“
„Защото той ми дължи. Не само пари. Дължи ми справедливост. Той съсипа живота ми, Виктория. Сега е време да плати.“
„Какво искате да направите?“
„О, нищо драматично. Просто искам да си върна своето. И да му покажа, че не може да се крие вечно.“
Виктория усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. „Какво имате предвид?“
„Никола има нови инвестиции, нали? Нови проекти. Чух за тях. И знам, че не са съвсем чисти. Имам информация, която може да го съсипе.“
Сърцето ѝ замръзна. „Каква информация?“
„Информация за пране на пари. За връзки с хора, които не са съвсем законни. Ако тази информация излезе наяве, Никола ще загуби всичко. И ще отиде в затвора.“
Виктория скочи от стола. „Лъжете! Никола не би направил такова нещо!“
Димитър се усмихна студено. „Наистина ли? Помислете добре, Виктория. Помислете за промените в него през последните години. За нервността му. За парите, които изведнъж започнаха да идват, без да имате обяснение. Защо смятате, че е толкова богат?“
Думите му я удариха като шамар. Всичко започна да си идва на мястото. Луксозният живот, който Никола им осигуряваше, скъпите почивки, новата кола, без да има видим източник на тези доходи. Тя винаги беше приемала обясненията му за „успешен бизнес“, но никога не беше задавала прекалено много въпроси. Сега съжаляваше горчиво.
„Какво искате от мен?“ – попита тя, гласът ѝ трепереше.
„Нищо. Засега. Просто исках да знаете истината. Вашият съпруг не е човекът, за когото го мислите. И скоро всички ще разберат това.“
Виктория си тръгна от бара, чувствайки се замаяна. Светът около нея се въртеше. Никола беше престъпник. Бащата на децата ѝ. Човекът, когото обичаше. Или поне си мислеше, че обича.
Когато се върна в стаята, Никола я чакаше. Лицето му беше мрачно. „Къде беше?“
„Говорих с Димитър.“ – каза тя, гласът ѝ беше равен, лишен от емоции.
Лицето на Никола пребледня. „Какво?! Защо?!“
„Защото исках да знам истината. И я научих.“
Той се приближи до нея. „Какво ти каза? Лъжи, нали? Той е луд! Опитва се да ме съсипе!“
„Каза ми за пране на пари, Никола. За връзки с престъпници. Всичко ли е лъжа?“
Никола замълча. Погледът му се отмести. В този момент Виктория разбра, че Димитър не е лъгал.
„Виктория, моля те…“ – започна той, гласът му беше изпълнен с отчаяние. „Не е това, което си мислиш. Аз… аз просто се забърках с лоши хора. Опитвах се да изкарам пари за нас, за децата. Не исках да ви лишавам от нищо.“
„Направил си престъпление, Никола! Застрашил си бъдещето на децата ни! Застрашил си всичко!“ – гласът ѝ се повиши.
„Няма да се случи нищо! Никой няма да разбере! Димитър просто блъфира!“
Но Виктория виждаше страха в очите му. Той не блъфираше. И сега тя беше замесена.
Глава 4: Разплитане на нишките
След като истината излезе наяве, атмосферата в стаята стана непоносима. Въздухът беше гъст от неизречени обвинения и страх. Никола се опита да се оправдае, да обясни, да минимизира случилото се.
„Виктория, моля те, разбери! Бях млад, наивен. Исках бързо да успея. Забърках се с хора, които не познавах добре. Те ме подмамиха. Аз… аз просто бях жертва!“
„Жертва ли? Ти си присвоил пари, Никола! Това не е наивност, това е престъпление! И сега Димитър е тук, за да ти напомни за това. И не само да ти напомни, а да те унищожи.“
„Той няма да посмее! Няма доказателства!“ – гласът на Никола беше изпълнен с фалшива увереност.
„Той каза, че има нова информация. За пране на пари. За връзки с хора, които могат да те вкарат в затвора. Вярваш ли му?“
Никола замълча. Погледът му се стрелкаше наляво-надясно, сякаш търсеше изход. „Това са глупости. Той просто се опитва да ме изплаши.“
Но Виктория виждаше през лъжите му. Тя го познаваше твърде добре. Познаваше нервните му тикове, начина, по който избягваше погледа ѝ, когато лъжеше.
„Трябва да се върнем в София.“ – каза тя твърдо. „Веднага.“
„Не! Не можем да избягаме! Това само ще потвърди подозренията му. Трябва да останем тук, да се държим нормално. И да измислим нещо.“
„Какво да измислим, Никола? Какво можеш да измислиш, когато си забъркан в нещо толкова голямо?“
Той седна на леглото, заровил лице в ръцете си. „Не знам, Виктория. Не знам.“
Виктория усети как гневът ѝ се смесва със страх. Страх за децата, за бъдещето им. Какво щяха да правят, ако Никола отидеше в затвора? Как щяха да живеят?
През следващите дни напрежението в хотела стана още по-голямо. Димитър продължаваше да ги следи, сякаш беше тяхна сянка. Никола беше като призрак – мълчалив, отдръпнат, постоянно на телефона, шепнейки неразбираеми думи.
Елена и Мартин, които бяха дошли да се насладят на спокойна почивка, започнаха да се чувстват неловко. Те се опитваха да ги разсеят, да ги поканят на разходки, на вечери, но Никола отказваше под различни предлози. Виктория се опитваше да поддържа нормално поведение, но беше изтощена от лъжи и притворство.
Една вечер, докато децата спяха, Виктория седеше на малкия балкон, гледаща към тъмния паркинг. Никола беше заспал, изтощен от стреса. Тя знаеше, че не може да живее така. Трябваше да има решение.
Спомни си за Калина. Калина беше стара нейна състудентка от юридическия факултет. Беше станала успешен адвокат, специализиран в корпоративно право и финансови престъпления. Ако някой можеше да ѝ помогне, това беше Калина.
На сутринта, докато Никола беше на закуска с децата, Виктория се обади на Калина.
„Калина, здравей! Виктория съм.“
„Виктория! Здравей! Как си? Отдавна не сме се чували!“ – гласът на Калина беше весел и енергичен.
„Не съм добре, Калина. Имам нужда от помощта ти. Спешно е.“
Гласът на Калина стана сериозен. „Какво се е случило?“
Виктория разказа всичко. За Димитър, за старото дело, за подозренията за пране на пари. Говореше бързо, с прекъсвания, сякаш думите изгаряха езика ѝ.
Калина я слушаше мълчаливо. Когато Виктория свърши, настъпи дълга пауза.
„Виктория, това е много сериозно.“ – каза Калина накрая. „Ако това е вярно, Никола е в голяма беда. И ти също можеш да бъдеш замесена, ако си знаела и си мълчала.“
„Не съм знаела! Кълна се! Разбрах едва сега! Моля те, Калина, помогни ми! Какво да правя?“
„Трябва да се върнете в София веднага. Аз ще започна да проучвам случая. Трябва ми всякаква информация, която имаш – документи, мейли, всичко, което може да докаже невинността ти. И… трябва да помислиш какво ще правиш с Никола.“
„Какво имаш предвид?“
„Ако той е замесен в пране на пари, това не е просто грешка. Това е престъпление. И може да има много сериозни последици за цялото ви семейство. Трябва да решиш дали си готова да понесеш тези последици с него.“
Думите на Калина прозвучаха като присъда. Виктория знаеше, че е права. Тя беше на кръстопът.
Глава 5: Мрежата се затяга
Връщането в София беше изпълнено с напрежение. Никола се опита да я убеди да останат, да „изчакат нещата да се успокоят“, но Виктория беше непреклонна. Тя му каза, че е говорила с Калина и че трябва да действат. Никола изглеждаше уплашен, но се съгласи.
Пътуването обратно беше мъчително. Децата усещаха напрежението и бяха неспокойни. Никола беше мълчалив, втренчен в пътя, сякаш виждаше призраци. Виктория седеше до него, чувствайки се празна и изтощена.
Когато пристигнаха в София, Виктория веднага се свърза с Калина. Уговориха среща за следващия ден. Никола се опита да я убеди да не ходи, да не „раздухва нещата“, но тя не го послуша.
На срещата с Калина, Виктория разказа всичко в детайли. Показа ѝ документите, които беше открила, разказа за разговора си с Димитър. Калина слушаше внимателно, записвайки си бележки.
„Виктория, ситуацията е много сложна.“ – каза Калина накрая. „От това, което ми казваш, изглежда, че Димитър има сериозни доказателства срещу Никола. И ако е вярно, че е замесен в пране на пари, това е федерално престъпление. Наказанията са тежки.“
„Какво можем да направим?“ – попита Виктория, гласът ѝ беше едва чут.
„Трябва да разберем колко точно знае Димитър. И дали е готов да го използва. Ако има сериозни доказателства, Никола е в голяма беда.“
„Аз… аз не искам да го виждам в затвора.“ – каза Виктория, въпреки че в сърцето си знаеше, че може би това е единственият изход.
„Разбирам те, Виктория. Но трябва да мислиш и за себе си, и за децата. Ако Никола е замесен в това, и ти можеш да пострадаш. Трябва да се защитиш.“
Калина ѝ даде няколко съвета. Да не говори с никого за това, да не прави нищо, което може да навреди на разследването. И най-важното – да се опита да събере повече информация за Димитър.
През следващите дни Виктория се чувстваше като шпионин в собствения си дом. Опитваше се да наблюдава Никола, да слуша разговорите му, да търси нови доказателства. Никола беше още по-затворен, прекарваше часове на телефона, шепнейки неразбираеми думи. Тя знаеше, че той се опитва да се измъкне от ситуацията, но не знаеше как.
Една вечер, докато Никола беше на „бизнес среща“, Виктория реши да претърси кабинета му. Знаеше, че това е рисковано, но нямаше друг избор. Започна да рови из шкафовете, чекмеджетата, компютъра му.
След дълго търсене откри скрит файл на компютъра му. Беше криптиран. Отне ѝ часове, но накрая успя да го отвори. Вътре имаше стотици документи – банкови извлечения, договори, кореспонденция. Всичко беше свързано с офшорни сметки, фиктивни фирми, преводи на огромни суми пари. Имена, които не ѝ говореха нищо, но които бяха свързани с Димитър.
Сърцето ѝ замръзна. Никола наистина беше замесен в пране на пари. И не само това – той беше част от голяма, организирана схема. Имаше имена на други хора, на други фирми. Това не беше просто грешка, това беше начин на живот.
Докато преглеждаше документите, откри и нещо друго – имейл от Димитър. Беше изпратен преди няколко дни, докато те още бяха в Гърция. В имейла Димитър заплашваше Никола, че ще разкрие всичко, ако не му върне парите, които му дължи. Имаше и конкретна сума – милион евро.
Виктория усети как главата ѝ се замайва. Милион евро. Откъде Никола щеше да намери толкова пари? И защо Димитър го беше оставил толкова години, за да се появи точно сега?
Изведнъж чу ключ в ключалката. Никола се връщаше. Тя бързо затвори файла, изключи компютъра и се опита да изглежда спокойна.
„Здравейте.“ – каза Никола, влизайки в кабинета. „Какво правиш тук?“
„Просто… търсех нещо.“ – каза Виктория, гласът ѝ беше леко треперещ.
Никола я погледна подозрително, но не каза нищо. Тя знаеше, че е на ръба. Трябваше да действа бързо.
На следващия ден, когато Никола беше на работа, Виктория копира всички документи на флашка. След това се обади на Калина и ѝ разказа за откритието си.
„Това е сериозно, Виктория.“ – каза Калина. „Тези документи са достатъчни, за да го вкарат в затвора за дълго време. И те замесват и други хора. Това е голяма риба.“
„Какво да правя?“
„Трябва да решиш. Дали ще го предадеш, или ще се опиташ да го защитиш. Но ако го защитиш, рискуваш и собствената си свобода.“
Виктория се почувства като в капан. От една страна, Никола беше бащата на децата ѝ. От друга страна, той беше престъпник, който беше застрашил цялото им бъдеще.
Глава 6: Двойна игра
След като предаде документите на Калина, Виктория се почувства малко по-спокойна, но и по-уплашена. Знаеше, че е направила правилния избор за себе си и за децата си, но също така знаеше, че това ще има огромни последици за Никола.
Калина започна да работи веднага. Тя се свърза с прокуратурата, с финансовите институции. Започна разследване.
Междувременно, Никола беше все по-нервен. Той усещаше, че нещо се случва, но не знаеше какво. Продължаваше да говори по телефона, да се среща с хора, да се опитва да измисли план.
Една вечер, докато вечеряха, Никола я погледна. „Виктория, знам, че си ядосана. Но моля те, повярвай ми. Аз просто се опитвам да ни спася. Димитър е опасен човек. Той ще ни унищожи, ако не му дадем това, което иска.“
„Какво иска?“ – попита Виктория, въпреки че знаеше отговора.
„Милион евро. Иска да му върна парите, които уж съм му откраднал. Но аз нямам толкова пари. И той знае това.“
„Тогава какво ще правиш?“
„Трябва да измислим нещо. Може би да му предложим част от парите. Или да го измамим.“
Виктория усети как стомахът ѝ се свива. „Да го измамиш? Никола, не можеш да продължаваш така! Това само ще влоши нещата.“
„Нямам избор, Виктория! Той ще ме съсипе! Ще съсипе и теб, и децата! Ти искаш ли да живеем в мизерия? Да нямаме нищо?“
„Искам да живеем честно, Никола! Искам да не се страхуваме всеки ден! Искам децата ни да имат баща, който е горд със себе си, а не престъпник!“
Думите ѝ го удариха като шамар. Той замълча, погледът му се втренчи в чинията.
„Моля те, Виктория. Помогни ми. Ти си адвокат. Можеш да измислиш нещо. Да намерим някаква вратичка. Да го измамим законно.“
Виктория го погледна. В очите му имаше отчаяние, но и нещо друго – манипулация. Той се опитваше да я въвлече в схемата си.
„Няма да го направя, Никола.“ – каза тя твърдо. „Няма да стана съучастник в престъпленията ти. Аз съм адвокат. Заклела съм се да спазвам закона.“
Той скочи от стола. „Значи ще ме предадеш, така ли? Ще оставиш бащата на децата си да отиде в затвора?“
„Ти си избра този път, Никола. Аз не съм. Аз просто се опитвам да защитя себе си и децата си.“
Той излезе от стаята, тряскайки вратата след себе си. Виктория остана сама, чувствайки се изтощена, но и решителна. Тя знаеше, че е направила правилния избор.
През следващите дни Никола беше като сянка. Той излизаше рано сутрин, връщаше се късно вечер. Не говореше с нея, избягваше я. Тя знаеше, че той се опитва да намери изход, да събере парите, да измами Димитър.
Междувременно, Калина я информираше за напредъка на разследването. Прокуратурата беше започнала да събира доказателства. Банковите сметки на Никола бяха замразени. Нещата се развиваха бързо.
Една сутрин, докато Виктория беше в кухнята, телефонът ѝ звънна. Беше Димитър.
„Здравейте, Виктория.“ – каза той. „Искам да поговорим.“
„Няма за какво да говорим.“ – отговори тя студено.
„О, мисля, че има. Знам, че сте говорили с Калина. Знам, че сте дали документите на прокуратурата. Мислите, че сте умна, нали?“
Сърцето на Виктория подскочи. Как знаеше?
„Какво искате?“ – попита тя.
„Искам да спра разследването. Иначе ще пострадате. Вие и децата ви.“
„Заплашвате ли ме?“
„Не. Просто ви предупреждавам. Никола е замесен с опасни хора. Ако той падне, и вие ще паднете с него. Помислете добре.“
Димитър затвори телефона. Виктория остана вцепенен. Заплахата беше реална. Тя не се страхуваше за себе си, но се страхуваше за децата си.
Веднага се обади на Калина и ѝ разказа за разговора.
„Това е сериозно, Виктория.“ – каза Калина. „Димитър е опасен. Трябва да вземем мерки за сигурност. Ще се свържа с полицията.“
Виктория се почувства като в капан. Мрежата се затягаше около нея.
Глава 7: Изборът
Заплахата от Димитър висеше над Виктория като дамоклев меч. Тя беше уплашена, но и решителна. Нямаше да позволи на никого да нарани децата ѝ.
Калина се свърза с полицията и те предприеха мерки за защита. Патрулна кола минаваше покрай къщата им няколко пъти на ден. Виктория беше инструктирана да не излиза сама и да внимава.
Никола забеляза промените. „Какво става? Защо полицията обикаля около къщата ни?“
Виктория го погледна. „Защото Димитър ме заплаши. Заплаши мен и децата.“
Лицето на Никола пребледня. „Какво?! Той не би посмял!“
„Посмял е, Никола. И всичко това е заради теб. Заради твоите престъпления.“
Той седна, заровил лице в ръцете си. „Аз… аз не знам какво да правя.“
„Имаш само един избор, Никола. Да се предадеш. Да признаеш всичко. Може би така ще получиш по-лека присъда. И ще защитиш нас.“
Той вдигна глава. „Да се предам? Никога! Аз няма да отида в затвора! Аз съм невинен!“
„Не си невинен, Никола. Имаш доказателства срещу себе си. Аз ги видях. Калина ги видя. Прокуратурата ги видя. Всичко е наяве.“
Той скочи от стола. „Няма да се предам! Ще се боря! Ще намеря начин да се измъкна!“
„Няма измъкване, Никола. Мрежата се затяга. Ти си в капан.“
През следващите дни Никола беше като обезумял. Той се опитваше да се свърже с хора, да търси помощ, да измисли план. Но всички му обръщаха гръб. Никой не искаше да се забърква с неговите проблеми.
Междувременно, Димитър не спираше да ги притеснява. Изпращаше анонимни съобщения, звънеше от скрити номера, появяваше се на неочаквани места. Напрежението беше непоносимо.
Една вечер, докато децата спяха, Никола се приближи до Виктория. Лицето му беше бледо, очите му – пълни със страх.
„Виктория, моля те…“ – започна той. „Трябва да ми помогнеш. Трябва да избягаме. Да заминем някъде, където никой няма да ни намери.“
„Къде ще отидем, Никола? И как ще живеем? С какви пари?“
„Имам малко спестявания. Можем да започнем нов живот някъде. Далеч от всичко това.“
Виктория го погледна. В очите му имаше отчаяние, но и надежда. Тя виждаше стария Никола, онзи, когото обичаше. Но знаеше, че това е само илюзия.
„Не мога, Никола.“ – каза тя. „Не мога да живея в бягство. Не мога да живея в страх. Децата ни заслужават нормален живот. Заслужават баща, който е свободен, а не престъпник.“
Той се опита да я прегърне, но тя се отдръпна.
„Моля те, Никола. Предай се. Това е единственият начин да защитиш себе си и нас.“
Той я погледна с очи, пълни с болка. „Значи това е краят, нали? Ще ме предадеш.“
„Не те предавам, Никола. Аз те спасявам. Спасявам те от теб самия. И спасявам децата ни от живота, който им предлагаш.“
На следващата сутрин, когато Никола беше на работа, Виктория се обади на Калина.
„Калина, мисля, че Никола е готов да се предаде.“ – каза тя.
Калина замълча за момент. „Сигурна ли си?“
„Мисля, че да. Той е изтощен. Няма къде да отиде.“
Калина се свърза с прокуратурата. Уговориха среща.
Вечерта, когато Никола се прибра, Виктория го чакаше.
„Никола, утре сутрин ще отидем в прокуратурата.“ – каза тя.
Той я погледна, но не каза нищо. В очите му имаше примирение. Той знаеше, че е загубил.
На следващия ден, Виктория и Никола отидоха в прокуратурата. Калина ги чакаше там. Никола призна всичко. Разказа за схемата за пране на пари, за връзките си с престъпници, за Димитър.
Разследването продължи няколко месеца. Никола беше арестуван и обвинен. Димитър също беше арестуван за изнудване и други престъпления.
Виктория беше изтощена, но и облекчена. Най-накрая всичко свърши.
Глава 8: Последици
Съдебният процес срещу Никола беше дълъг и мъчителен. Виктория трябваше да свидетелства, което беше едно от най-трудните неща, които някога е правила. Тя говореше за откритите документи, за заплахите от Димитър, за промените в Никола през годините. Всяка дума беше като нож, който разсичаше сърцето ѝ, но тя знаеше, че трябва да го направи. За себе си, за децата.
Никола я гледаше от подсъдимата скамейка с очи, пълни с болка и разочарование. Понякога в погледа му имаше и гняв, но Виктория знаеше, че този гняв е насочен към самия него, а не към нея.
В крайна сметка Никола беше осъден на седем години затвор за пране на пари и участие в организирана престъпна група. Димитър също получи присъда за изнудване и други престъпления.
След присъдата животът на Виктория се промени изцяло. Тя се разведе с Никола. Беше трудно решение, но знаеше, че е необходимо. Не можеше да продължи да живее с човек, който е престъпник, който е застрашил бъдещето на децата ѝ.
Децата бяха най-трудни. Петър и Ани бяха объркани и тъжни. Виктория им обясни всичко по най-деликатния начин, на който беше способна. Каза им, че баща им е направил грешки, но че все още ги обича. Водеше ги на свиждания в затвора, за да могат да поддържат връзка с него.
Финансово, Виктория трябваше да започне отначало. Всички активи на Никола бяха замразени и конфискувани от държавата. Тя продаде апартамента им в София, за да изплати част от дълговете и да осигури покрив над главите си. Преместиха се в по-малък апартамент, но той беше техен. Беше чист. Беше спокоен.
Виктория се върна към кариерата си като адвокат. Започна да работи в малка, но уважавана кантора, специализирана в защита на жертви на финансови престъпления. Нейният личен опит ѝ даде дълбоко разбиране и съпричастност към клиентите ѝ. Тя стана силен защитник на справедливостта.
Елена и Мартин се опитаха да поддържат връзка с нея, но Виктория постепенно се отдръпна. Тя осъзна, че тяхното „перфектно“ приятелство е било повърхностно, основано на общия им социален статус, а не на истинска подкрепа. Те не можеха да разберат дълбочината на нейната болка и борба.
Годините минаваха. Виктория се посвети на децата си и на работата си. Тя изгради нов живот, изпълнен с достойнство и честност. Петър и Ани пораснаха, станаха силни и независими млади хора. Те знаеха истината за баща си, но също така знаеха, че майка им е героиня, която ги е спасила от тъмнината.
Понякога, когато беше сама, Виктория си спомняше за Никола. За онзи Никола, когото беше обичала. За мечтите, които бяха споделяли. Тя чувстваше смесица от тъга, разочарование и прошка. Знаеше, че той е платил цената за грешките си.
Един ден, когато Никола беше освободен от затвора, той се опита да се свърже с нея. Виктория се съгласи да се срещнат. Той беше променен – по-тих, по-смирен, с белези от преживяното. Извини ѝ се за всичко, което ѝ беше причинил.
„Знам, че не мога да върна времето назад, Виктория. Но искам да знаеш, че съжалявам. И че съм ти благодарен. Ти спаси децата ни. И мен също.“
Виктория го погледна. В очите ѝ нямаше гняв, само спокойствие. „Надявам се, че си научил урока си, Никола.“
Те останаха приятели, заради децата. Никола започна нов живот, далеч от престъпния свят. Той работеше честно, опитвайки се да изгради отново доверието на децата си.
Виктория продължи да живее своя живот, изпълнен със смисъл и цел. Тя беше преминала през огън и вода, но беше излязла по-силна. Почивката в Гърция, която започна като кошмар, се беше превърнала в повратна точка в живота ѝ. Тя беше открила истината за себе си, за Никола и за света около нея. И беше избрала пътя на светлината, на честността и на справедливостта.
Краят.