Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Родители искали да сменят чиновете в клас. Адекватен баща ги сложил на място
  • Новини

Родители искали да сменят чиновете в клас. Адекватен баща ги сложил на място

Иван Димитров Пешев октомври 7, 2023
sdfgdfqeqwsdsfsd.jpg

Забавна история, която нагледно демонстрира човешката глупост и неотстъпчивост, която решихме да ви споделим с настъпването на учебна година. За да ни напомни колко важно е не само учениците, но и техните родители да водят диалог помежду си. Историята ми беше разказана от мой приятел.

Моят приятел е собственик на успешен бизнес, но не го афишира пред никого (велосипед, тениска, раница, спортни панталони – това има по него). В училището на дъщеря му група родители решили да сменят чиновете в класната стая. Между другото, чиновете си били в съвсем нормално състояние.

Но те искали нови. След обсъждане родителите се разделили на две неравни групи: тези, които искали да участват, и 7 човека, които отказали (просто нямали допълнителни пари).

Втората група били изправени пред факта, че децата им ще седят на старите бюра. Когато приятелят ми предложил да вложи малко повече и да се купят чинове за всички, родителите завъртели пръсти в слепоочията си (като „защо да плащаме за някого, щом нямат пари – нека седят на старите чинове“).

В крайна сметка той отказал да участва. В отговор на аргументите му, че това ще доведе до разделяне на класа на „бедни“ и „богати“, му посочили „пътя до Пловдив“ почти в прав текст.

Настъпил денят X. В класната стая били докарани нови чинове. За децата на „богатите“ родители.

Четирите стари чина били натикани в единия ъгъл и там се образувало нещо като гето от „бедни“ ученици.

Майките сияели. Когато моят приятел ги попитал дали това не им се струва комично и несправедливо, получил отговор: „И какво!? Можем да си го позволим!“

Това продължило точно 1 ден. На следващия ден учениците от класа с изненада откриват, че на мястото на старите чинове има нови – много по-добри от тези, които наглите родители могат да си позволят. Освен това до всяка седалка имало нови ортопедични столове.

Тогава същите онези нагли майки започнали да тичат наоколо и да крещят, че това е дискриминация, че децата им са унижени и че за всички трябва да е еднакво.

Именно моят приятел купил този „лукс“.

Когато един от бащите го попитал: „Защо направи това?“, той отговорил: „Смятайте, че това е социален експеримент. И като цяло вие ​​самите искахте някои от децата да имат по-добри чинове от другите, така се получи по вашия начин!“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Сиромахов: Побеснях! Такова отношение ли заслужава най-великият българин?
Next: Нещо ужасно сполетя Константин, сериозно заболяване мъчи певеца, излезе и го обяви лично

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.