Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Русенецът Станислав се завърна от Финландия и без око да му мигне заби най-лютия шамар на управниците ни
  • Новини

Русенецът Станислав се завърна от Финландия и без око да му мигне заби най-лютия шамар на управниците ни

Иван Димитров Пешев август 20, 2022
stasntasialsvlav.jpg

Българин, живял 17 години във Финландия, се прибра в родината си и отказа да плаща за винетки, защото негодува срещу състоянието на пътищата.

Русенецът Станислав Тодоров се закани да търси правата си в съда за натрупалите се глоби, които са му били написани.

Той живее във Финландия, но обича родния си Русе и Велико Търново. Постоянно пътува между двата града, докато е в България. Честите ремонти, които прави на автомобила си го принуждават да се обърне към Агенция „Пътна инфраструктура“ с писмо, в което им съобщава, че спира да плаща за винетка.

„Моите очаквания са, когато плащам една такса, тя да отива на определеното за целта място”, казва Станислав Тодоров.

Не изпускай тези оферти:

От АПИ му отговарят, че ще го глобяват всеки път, когато го хванат нередовен по републиканските пътища. И това става факт. От май месец досега Станислав има шест акта заради това, че кара без винетка, но не може да ги обжалва, тъй като не е получил наказателни постановления. Мъжът показва пред камерата на Нова малка част от трансконтиненталния път между Истанбул и Букурещ, минаващ покрай Велико Търново.

“Не знам какъв автомобил трябва да мине оттук, че да остане без щети. Погледнете какво става. А имаме и мост. И от мен се изисква да платя винетка за този път”, възмущава се Станислав.

“Погледнете за какви тунели става въпрос – осветление няма, за каква безопасност говорим. Няма мантинели, маркировка, мазилка пада. Минават тирове с над 80 км/ч”, коментира още Станислав.

Той предлага сделка с държавата, преди да заведе исковете си, които е убеден, че ще спечели.

“За мен има два варианта. Единият – винетките спират и аз сам си поправям колата. Втори вариант – плащам си винетка като съвестен граждани и всяка една повреда, която произлезе от бруталната ни инфраструктура – господата от АПИ ми поемат ремонта. Трети вариант за мен не съществува”, казва Станислав.

„Съзнавам, че това ще ми коства ядове – юридически и финансови. Наясно съм, че при плащане на винетка всички тези ядове са в кошчето, но не мога да преглътна, че плащам за нещо, което не получавам. Това граничи с лудост за мен. Няма, как да стане”, допълва недоволният шофьор.

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Жега ли?! София е под вода: Небето над столицата се разтвори и стана страшно
Next: Ново брутално убийство на жена потресе България, този път в Габрово. Зверството с която я е убил мъжът й е неописуемо

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.