Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • С дълбока тъга бразилската спортна общност се сбогува с 18-годишната гимнастичка Изабел Марчиняк, която почина в сряда, 24 декември, в Куритиба след усложнения от лимфом на Ходжкин
  • Без категория

С дълбока тъга бразилската спортна общност се сбогува с 18-годишната гимнастичка Изабел Марчиняк, която почина в сряда, 24 декември, в Куритиба след усложнения от лимфом на Ходжкин

Иван Димитров Пешев декември 27, 2025
Screenshot_2

С дълбока тъга бразилската спортна общност се сбогува с 18-годишната гимнастичка Изабел Марчиняк, която почина в сряда, 24 декември, в Куритиба след усложнения от лимфом на Ходжкин. Родена в Араукария, в столичния регион на Парана, Изабел беше едно от най-светлите млади лица на бразилската художествена гимнастика – талант, отдаденост и нежна сила, събрани в едно крехко, но изключително борбено момиче, предаде БТВ.

Изабел беше хоспитализирана в болница „Носа Сеньора дас Грасас“, където се лекуваше. През февруари семейството ѝ стартира кампания за набиране на средства, за да се справи с непосилните медицински разходи. До последно до нея са били родителите ѝ – Мишел и Марсело Марчиняк.

Изабел е носителка на множество титли от щатски и национални състезания. Тя тренираше в Clube Agir в Куритиба. Треньорите и съотборничките ще я помнят като дисциплинирана, скромна и изключително талантлива гимнастичка.

Едно от най-ярките ѝ постижения идва през 2021 г., когато едва на 14 години Изабел печели Бразилското първенство по художествена гимнастика „Илона Пейкер“ във Флорианополис. Тя триумфира в многобоя, завоюва злато с топка и сребро с лента – резултати, които я утвърждават като истинско национално бижу на спорта.

Диагнозата Ходжкинов лимфом променя живота ѝ рязко. Болестта, която засяга предимно млади хора, изисква тежко и продължително лечение. През цялото време Изабел остана силна, поддържаше връзка със света на гимнастиката и получаваше подкрепа от спортната общност на Парана, която следеше битката ѝ с надежда.

Федерацията по гимнастика на Парана излезе с официално изявление, в което изрази дълбоката си скръб и съпричастност към семейството, приятелите, съотборниците и треньорите ѝ. В него се подчертава, че страстта на Изабел към спорта и нейният принос към художествената гимнастика ще останат жив пример и вдъхновение за бъдещите поколения.

„Нека нейната история, нейната страст към спорта и паметта ѝ живеят като вдъхновение за всички, които вярват в гимнастиката. Нашите съболезнования. Почивай в мир“, написаха от федерацията в социалните си мрежи.

Изабел си тръгна твърде рано, оставяйки след себе си следа от талант и поколение, което ще я помни как върти лентата в ритъма на мечтите си.

Continue Reading

Previous: Шахматната дъска, която баща ми ми остави в завещанието – и истинското му съкровище
Next: Златимир Йочев слиза от екран.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.