Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • След като полицаи му взеха книжката: Христо си направи бъги 7,5 к.с., за да има право да кара без книжка
  • Новини

След като полицаи му взеха книжката: Христо си направи бъги 7,5 к.с., за да има право да кара без книжка

Иван Димитров Пешев август 19, 2023
hdfgjtrtrjtr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

След като остана без шофьорска книжка, напук на полицията мъж от Мерданя само за три дена си сглоби уникално бъги, с което обикаля по улиците на селото

Преди две седмици на излизане от горнооряховската болница, където работи, Христо Узунов бил арестуван от полицаи.

Причината за задържането бил получен сигнал, че се гласи да шофира собствения си автомобил в нетрезво състояние. Христо не отрича, че в момента на ареста бил яко пийнал – с 3,11 промила алкохол, но обяснява причината, накарала го да посегне към чашката.

„Работя в общинската болница в Горна Оряховица като обслужващ персонал. В моите задължения влиза и откарването на труповете в моргата и приготвянето им. Във въпросния ден бях откарал едно мъртво 19-годишно момиче. Гледката толкова ме потресе, че без да мисля, отидох и изпих набързо две мастики. След което са качих на колата си и тръгнах да се прибирам.

На входа на болницата обаче вече ме чакаха и ми щракнаха белезниците.

 

Не оспорвам ареста, нито че ми взеха книжката. Никога до този момент не съм имал и едно провинение или нарушение на Закона за движение по пътищата, но това не ме оневинява.

Затова искам да кажа на всички шофьори да не повтарят моята грешка и никога да не се качват в колата, след като са пили алкохол. Сега чакам да видя какво наказание ще ми бъде наложено. Искам да си го излежа ефективно за назидание“, споделя Христо Узунов.

Тъй като автомобилите и ръмженето на двигателите са му в кръвта, той не можел дори и да си представи да стане пешеходец.

След като умувал ден-два какво да прави, той измислил. Събрал намиращите се в двора му части от стар жук, купил си един китайски двигател и за три дни сам си сглобил бъги самоделка. Мъжът обаче държи специално да се подчертае, че мощността на двигателя на бъгито му е 7,5 конски сили.

„Искам това да стане ясно, тъй като до 14 конски сили не се изисква свидетелство за правоуправление. Така че този път не съм в нарушение. Да не вземат от полицията да прочетат и да хукнат пак да ме търсят и да ме арестуват“, обяснява Узунов.

Неговата истинска страст обаче са моторите.

В дома си Христо има цели 17 мотоциклета от различни времена и епохи. Като при това всичките си работят безотказно и трябва само да им се напълни резевроарът и да се потегли на път.

Най-старият експонат в колекцията на мъжа е „Урал МК 72“ от 1942 г. „В България днес има само три такива мотора и единият е моят. Купих го за 7000 лв. Сега ми дават за него 10 бона, но аз изобщо не мисля да го продавам“, категоричен се Христо.

Като реликва той пази и първия мотор, който е подкарал още като дете, балканче модел 1958 г. Наред с тези два експоната със сантиментално значение за рокера, той е горд притежател и на още 15 двуколесни машини, сред които има: симсони, балканчета, карпати, два броя пиаджо, както и един малък детски пикет. Освен моторите, другата страст на Христо Узунов са трабантчетата. Той е един от постоянните участници в „Траби феста“, който се провежда всяка пролет във Велико Търново.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Бърза вечеря с картофки за всеки джоб – заливаш, запичаш и става страшна вкусотия
Next: Това е най-силната молитва: Лекува тежки болести и носи неземна благодат

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.