Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Стана ясно защо антимафиотът, убил 7г. Моника на пешеходна пътека, не лежи в затвора
  • Новини

Стана ясно защо антимафиотът, убил 7г. Моника на пешеходна пътека, не лежи в затвора

Иван Димитров Пешев ноември 2, 2022
ubibiistvodete.png

В търсене на справедливост и възмездие родителите на седемгодишната Моника стигнаха до главния прокурор. Те са възмутени от присъдата на полицая, който блъсна детето на пешеходна пътека.

Според мотивите на съдията да причиниш смърт не е достатъчно за ефективна присъда. Освен това да караш в населено място със 73 километра в час, вместо 50 е превишение „в минимална степен“. Прокуратурата протестира условната присъда.

„Едно малко дете беше убито на пешеходна пътека, спазило закона. Един убиец е на свобода. Едно семейство е почернено. Днес трябваше да празнуваме рожден ден, а ние сутринта пак бяхме на гробищата“, каза пред БНТ бащата на Моника Марин Калоферов.

„Дори като майка не ми дадоха право да знам защо той е осъден условно. Как може така, къде е тази държава, къде са тези закони?“, каза майката на Моника Блага Калоферова.

Не изпускай тези оферти:

Това са думите на една майка и един баща, загубили детето си на 7 години. Малката Моника днес има рожден ден и е трябвало да навърши 9, но на 19 юли 2021 година по обяд в центъра на село Братаница на пешеходна пътека е пометена от автомобил, управляван от полицая Владимир Панайотов.

Окръжният съд в Пазарджик осъжда Панайотов на 4 години и 8 месеца затвор ефективно, но Апелативният съд в Пловдив намалява наказанието на 3 години, при това условно. Блага Калоферова разбира това от едно съобщение.

Родителите на Моника не са получили мотивите на съда. „По света и у нас“ обаче разполага с тях. Пловдивският апелативен съдия Васил Гатов е записал в тях, че смъртта на седемгодишното дете не е причина присъдата на Владимир Панайотов да бъде ефективна.

Съдът отбелязва, че жалбата на адвоката на подсъдимия е бланкетна, но оценява пледоарията на защитника в съдебна зала като поднесена с изключителен юридически усет и впечатляваща вербална еквилибристика.

Приема аргументите, че ефективното наказание е несправедливо. Според съдия Гатов е доказано, че в момента, в който полицаят помита Моника, е управлявал автомобила със 73 км в час, но превишението на разрешената скорост с 23 км приема, че в „минимална степен превишава установения предел за движение в населено място“.

„Виждате, че всичко се променя, хората се променят, вече поколенията са други. Стига с тия стари закони. Защото един убиец няма как да се разкарва така с колата си по пътищата. Бързал за работа, хубаво досие имал, това няма как да е цялата причина и той да е на свобода“, казва майката на Моника.

Още миналата година близките на Моника искали полицаят Владимир Панайотов да бъде отстранен от работа.

„Въпреки това те го оставиха да работи като полицай. Той използва влиянието си и това се вижда по присъдите, които получава“, казва Иван Спасов.

В понеделник близките на Моника се срещнаха с главния прокурор Иван Гешев.

„Искам да направим нещо, за да предотвратим това убийство и това беззаконие“, каза бащата на Моника.

„Разговаряхме. Какво сме говорили, повярвайте ми, не искате да знаете. Понеже някои хора се упражняват по тази тема, ще имат право да се упражняват, когато застанат срещу тези хора и видят за какво става въпрос, ако могат да го преживеят след това“, каза Иван Гешев.

„Искаме просто съдът да си свърши работата. Толкова ли е трудно да поискаме справедливост?“, каза Марин Калоферов, бащата на Моника.

„Исканията ни са за спешни промени в НК и НПК, защото при такива остарели закони за съжаление убийците на пътя се измъкват“, каза Иван Спасов.

Според Апелативният съдия Васил Гатов няма значение, че катастрофата е станала по обяд в центъра на селото на оживено място. Потърсихме пловдивския магистрат за коментар, но от Апелативния съд отказаха.

Още криминални:

Напрежение в Русе заради видео с агресия на момче. видеото беше качено снощи и десетки недоволни младежи се събраха пред блока на нападателя. До ескалация на напрежението не се стигна, но кадрите възмутиха младите хора, които се обявиха против агресията. По думите му поне още 10 момчета са бити от въпросния нападател. Пострадалият Иво Бонев разказа пред БНТ, че не познава нападателя си.

„Случи се в средата на април, аз не знаех изобщо за това момче. Той ме приклещи в тоалетните на едно заведение. дотогава не се познавахме и нямах идея кой е, но ми нанесе побой в главата, ръцете, по цялото тяло“.

Според Бонев причината за нападението е момиче, с което е излизал, а нападателят заявил, че всеки, който има контакт с нея, ще бъде пребиван.

„Не знам защо точно сега клипът е пуснат, но се радвам, че в момента поне имаме някакво доказателство, защото след мен и други момчета, пострадаха от него. Едно от тях подаде жалба и аз накрая реших да не мълча повече и също да подам жалба“

След публикацията на видеоклипа много хора са се свързали с Иво Бонев, който разказва, че изобщо не е очаквал такава подкрепа.

Пред журналистите застана още едно от пострадалите момчета, което е било нападнато само преди дни. то обаче пожела да запази анонимност:

„На 26 октомври ми беше нанесен побой, вследствие имам счупено ребро, проблеми с ключицата, не трябва да си местя ръката, целият ми гръб е жълт. Аз го познавах преди това, но не съм имал проблеми с него. Имах проблеми с негов приятел, но се бяхме разбрали съвсем нормално.“

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Дървото, което трябва да засадите в градината си, за да привлечете парите
Next: Ако преместите хладилника с 1 см напред, той ще започне да харчи по-малко ток

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.