Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Стефан Данаилов разкрива интимните с тайни: Уплаших се от любовта си с Аня Пенчева
  • Новини

Стефан Данаилов разкрива интимните с тайни: Уплаших се от любовта си с Аня Пенчева

Иван Димитров Пешев декември 10, 2022
anmqmqosodasd.jpg

Любов! Минали са толкова години и мога да кажа със сигурност, че нашето с Аня беше любов. Разделихме се, защото беше прекалено хубаво. Пътувахме много. Обичахме се много, но в един момент стана невъзможно хубаво и се уплаших. На нея всичко й предстоеше – деца, да гради собствена кариера, а аз се чувствах уморен. Аня животът я искаше, а аз бях на средна възраст – 43 години.“

Това споделя за голямата си любов с актрисата Аня Пенчева пред журналиста Георги Тошев в книгата му „Игра на живот“ големият Стефан Данаилов.

Във вторник в кино „Одеон“ бе премиерата на творбата, както и документалния филм за Мастера – „Ламбо от София“, дело на Георги Тошев, Ема Константинова и Борис Пинтев, писа „България Днес“.

За голямата любов между Аня (с рождено име Анушка) и Данаилов е писано много. Но за първи път актьорът признава неща от интимния си свят, свързан с любимите жени в живота му. В края на 70-те години Ламбо е най-сниманият български артист. Той с лекота влиза от филм във филм. Само за две години снима осем, сред които „Топло“, „От нищо нещо“ и „Дами канят“. Именно в този период той се запознава с Аня Пенчева. Виновник е каскадьорът Димитър Кехайов. Ламбо в типично негов стил пуска поредната шега. Погледите им се срещат.

Не изпускай тези оферти:

„Ако някое младо момиче може да си представи Стефан, ще кажа: беше все едно да имаш срещу себе си Брад Пит, Джордж Клуни и Леонардо ди Каприо в едно. Беше красив и го знаеше. А скромността му беше непозната“, разказва самата Аня в книгата.

Когато разбират, че чувствата между тях са повече от мимолетно увлечение, Аня и Стефан заживяват в град Перник в апартамента на актьора Илия Георгиев. Родителите на Пенчева са категорично против връзката на дъщеря им с женен мъж. Ламбо събира смелост и се изнася от семейното жилище в София. Не скрива от съпругата си Мария, че има сериозно увлечение, и моли за време, преди да реши как ще продължи животът му. След това актьорът решава с Аня да се разделят и да се върне при жена си.

„Мери ме прие нормално. Имаше талант да не показва какво й е в душата. А аз търся любовта. Тя е щастието, то е миг. Може би това е, което търсим цял живот – най-голямата мъка, за да намерим себе си, преди да умрем“, споделя пред журналиста актьорът.

За последната си среща с Ламбо Аня Пенчева също е много емоционална. По това време Ламбо лежи в болница.

„Накачулена като космонавткиня влязох при него“ – спомня си Пенчева – „Той ме видя и каза: „О, моето мъжко момиче“! И направи неговия жест – козируваше ми с два свити пръста, както когато започваше да ми пее. Целунах го и приседнах до него. Казах му, че съм за малко, защото много сме чакали с Влади „суетният му баща да се напудри“. Гледах очите му – нямаше ги, и разбрах, че той бе там и не беше. Нещо като да излезеш от сцената, преди да е паднала завесата.

Искаше да каже нещо, но се отказа. Вече не можеше да говори. Вместо това стисна силно ръката ми. „Хайде, миличък, синът ти те чака. Одрал ти е кожата“, е последното, което актрисата казва на Ламбо, а той изсумтява доволно. „Погалих го и станах. Излязох като от църква – ходех назад, не исках да му обръщам гръб“, казва Аня за последната си среща с Мастера.
Снимка: Интернет

„Игра на живот“ е книга за и от Стефан Данаилов. За любовта и липсата на любов, за огромния копнеж по срещата с другите, по киното и театъра. Лична история, която се превръща в история на едно пъстро общество от чудаци, вече на изчезване“, казва за произведенията си журналистът Георги Тошев.

Лентата „Ламбо от София“ се фокусира върху малко известни факти от живота на Стефан Данаилов. Документалният филм показва някои от любимите места на актьора в родния му град.

Срещата с шофьора му Мишо, негови съученици от началото училище, състуденти от Театралната академия и колеги като Цветана Манева и Елена Райнова предизвика изключителен интерес. Да видят лентата бяха дошли вицепрезидентът Илияна Йотова, зам.-министърът на културата доц. д-р Пламен Славов и представители на общината.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Рецептата на леля Лиляна срещу диабет- от 9.55 кръвната ѝ захар се намали на 4.2 и не се покачва вече
Next: Тираджия разби на пух и прах обявите за работа в бранша

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.