Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Столичен богаташ направи нещо нечувано за окрадени у нас украински бежанци
  • Новини

Столичен богаташ направи нещо нечувано за окрадени у нас украински бежанци

Иван Димитров Пешев април 4, 2022
stolcicinehne.png

Вместо да му избодат очите, българските автоджамбази изписаха веждите на украинеца Дмитрий Бабенко, чийто бял Мерцедес ML 350 изчезна мистериозно от паркинга на хотел „Карел“ в Несебър.

След вестта за това, че са останали без нищо, бизнесмен от София подаде ръка на украинеца и неговото семейство и сбъдна мечтата им, твърди flagman.bg.

След като Дмитрий, съпругата му Виктория заедно с 10-месечната им дъщеричка Алина и родителите на мъжа напускат Запорожие, бягайки от ужаса на войната, автомобилът и вещите в него са единственото им имущество.

Те пристигат в България на 21 март, тук са за пръв път и вероятно ще помнят нашата страна с опашките за придобиване на статут и кражбата, но и с това, че тук живеят и добри хора, готови да помагат със своите големи сърца.

На 28 март през нощта крадците на автомобили вземат всичко, което семейство Бабенко притежава. „Отворили са колата и са видели вътре бебешка количка, детско столче, биберони и вещи, по които ясно си личи, че не сме тук на почивка. Как им даде сърце да го направят“, пита Дмитрий.

В деня, в който Дмитрий обяви новината, високопоставени хора от столицата виждат сълзите и отчаянието на един баща по телевизията и го намират. Питат го как иска да му помогнат и какво е решил да прави за семейството си.

„Споделих им, че искам да отгледам детето си на спокойствие, че със съпругата и родителите ми мечтаем да заминем в Канада и там да се установим като бежанци. Това беше нашата цел, а колата ни беше всичко“, казва бащата от Украйна. Той търси съдействие от институциите в Бургас, отива на среща при областния управител, подава жалба в ОДМВР-Бургас, където работят по издирването на откраднатия му автомобил. Служителите на реда веднага започват разследване и вече имат следа, която води към автоджамбазите. Но Дмитрий вече подрежда живота си в друга държава.

Бизнесменът, който потърсил Дмитрий, приел присърце борбата на един съпруг, баща и син за цялото му семейство. Той не желае да бъде оповестявано името му, затова ние ще спазим тази уговорка.

Вчера семейство Бабенко обаче са минали интервю в канадското посолство в Букурещ и вече притежават визи за Канада. Бизнесменът е изпратил и самолетните билети за семейството и е дал на Дмитрий 2 хиляди долара, за да може да започне живота си там.

Семейство Бабенко са получили хуманитарно убежище в източната част на Канада. Като бежанци там те получават апартамент и работа, както и уроци по френски език. А ние от България можем да пожелаем успех на Дмитрий и семейството му и нека помни доброто, което го е стигнало в страната ни, макар и на гърба на зло.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Путин иска България към Русия, защото е… българин!
Next: Току-що българското правителство получи официално писмо от Газпром: От това зависят доставките

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
  • Тишината. Това беше всичко, за което копнеех. Тишината беше лукс, който някога приемах за даденост, а сега беше по-ценен от злато. В моята собствена къща тишината беше изчезващ вид, застрашен от инвазията на три малки, шумни създания, които не бяха мои, но чието присъствие определяше целия ми живот.
  • Студеният метал на ключовете тежеше в джоба ми като котва, напомняне за нещо спечелено с труд, нещо мое. Всяка извивка на колата, всяка полирана повърхност, беше резултат от безсънни нощи, прекарани над чертежи
  • Майка ми ми каза, че има нова връзка — десет години след като загуби баща ми. Десет години. Цяло десетилетие на тишина в къщата, която някога ехтеше от смеха му. Десет години, в които я гледах как бавно се свива в себе си
  • Салонът беше нейното убежище, нейната крепост, изградена с години на неуморен труд, безсънни нощи и един банков кредит, който все още тежеше на плещите ѝ като воденичен камък
  • На семейна вечеря вече личеше коремчето ми. Опитах се да го прикрия с по-широка блуза, с начина, по който седях леко прегърбена на масата, сякаш погълната от вкуса на гозбите на майка ми. Но въздухът в стаята
  • Прекъснах връзка с близначката си на двадесет и девет, след като я хванах да целува годеника ми. Десет години. Десет години на студена, всепоглъщаща омраза, която изгради стени около сърцето ми
  • Къщата до нашата стоеше празна. Не просто необитаема, а сякаш изтръгната от времето – с олющена мазилка, която разказваше истории за отминали лета, и градина, превърнала се в дива, непокорна джунгла от бурени и саморасли храсти
  • Имам доведен син на тринадесет. Когато се омъжих за баща му, Петър, знаех, че няма да е лесно. Мартин беше загубил майка си преди три години и раната в сърцето му все още беше отворена, кървяща и болезнена
  • Почерпих се с място до прозореца с повече място за краката. Беше мой малък ритуал, мълчалива награда след поредната успешно сключена сделка. Полетът беше кратък, но тези няколко сантиметра допълнително пространство бяха символ
  • Въздухът в колата беше застоял и леко топъл, просмукан от умората на дългия път и сладкия аромат на забравени в жабката бонбони. Дванайсет часа шофиране бяха изцедили и последната капка енергия от мен и съпруга ми, Димитър
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Думите на баща ми бяха последният завет, който получих от него, прошепнати в стерилната тишина на болничната стая, докато апаратът до леглото му отмерваше последните удари на едно изтормозено сърце
  • След часове тежко раждане лекарите решиха да направят спешно секцио на жена ми. Не можех да вляза вътре, затова чаках отвън. Коридорът на болницата беше тих, стерилен и безкраен. Всяка изминала секунда
  • Наех едно момиче. Казваше се Деница. Влезе в офиса ми за интервю – тиха, сдържана, с очи, които сякаш попиваха всяка подробност от луксозната обстановка, без да издават и капка възхищение или завист
  • Тишината в къщата беше неестествена. Не беше спокойствието на уютен дом, а затишие пред буря, напрегнато очакване на неизбежния взрив. Всяка скръцнала дъска на паркета, всяко изщракване на хладилника в кухнята отекваше в съзнанието ми като изстрел
  • Брат ми Петър и жена му Михаела живееха на ръба, но не по онзи опасен, безразсъден начин. Техният ръб беше планински. Бяха запалени туристи, пристрастени към адреналина на височината, към разредения въздух
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.