Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Страшен гаф с колата на Краси Радков в Капките на финала – даже Геро и Рачков не успяха да го замажат
  • Новини

Страшен гаф с колата на Краси Радков в Капките на финала – даже Геро и Рачков не успяха да го замажат

Иван Димитров Пешев май 20, 2022
rakdaovkairais.jpg

Гафовете са нещо често срещано в живия ефир. Затова не е изненадващо, че и големият финал на “ Като две капки вода “ не мина без гафове.

Последният от тях направи неочакваният победител в риалитито, комикът Краси Радков , а водещите неуспешно се опитаха да замажат положението. Реакциите от случката продължават да ескалират в социалните мрежи. Ето какво точно се случи:

На финала, минути, след като разбра, че печели юбилейния сезон, култовият комик, избрал да изпее финално емблематичната „Ако си дал“ на Емил Димитров, направи неочаквани признания, които стъписаха водещите Геро и Рачков.

„Гледал съм форматите по света, в тях печелят пеещи хора, явно в България е по-различно. Скъпи приятели, пеех по-лошо от всички вас. Не трябваше да спечеля тази награда, чувствам се неловко“, обърна се той към останалите участници. И призна, че е бил поканен в предаването за хумор, а накрая се оказа с чисто нов автомобил, който грабна като награда. Именно за колата бе и едно от непредвидените словоизлияния, което Геро не успя да замаскира, въпреки опита.

След като му връчиха ключа, се получи неловка ситуация на сцената, защото още преди комикът да обяви, че ще дари чисто новия автомобил на Педиатрията в София, водещият на формата Герасим Георгиев-Геро го прекъсна с думите: „Краси, не можеш да кажеш това“.

Радков обаче му отговори, че не знае какво има право да казва и какво не, но е решил да я даде на детското лечебно заведение, защото трябва да помагаме, когато имаме възможност за това.

„Бил съм там два пъти с тригодишния си син Теодор и знам много добре колко са ужасяващи условията, затова се надявам да помогна на дечицата да имат малко по-добри условия“, призна Радков, който дари и ваучера си от 2500 лв. – на дома за артисти ветерани, които някога са получавали тези аплодисменти и са давали емоция на публиката, а сега не живеят така, както трябва.

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Зеленски победоносно: Окупаторите претърпяха поражение, каквото Русия не е виждала десетилетия… следваща спирка Москва?
Next: В Сливен се вихри контрабанда за милиони с Англия: Току-що ги натръшкаха

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.