Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Съболезнования. Пловдивчанинът Иван загина трагично на работното си място
  • Новини

Съболезнования. Пловдивчанинът Иван загина трагично на работното си място

Иван Димитров Пешев февруари 1, 2023
trasgasodkasdkas.png

38-годишният Иван Христозов е загинал при трагичен инцидент на работното си място в Каляри, остров Сардиния, на 5 декември.

Повече от месец и половина по-късно римският всекидневник „Република”, цитиран от „24 часа“ му посвети статия, за да не остане историята му само като част от „баналната статистика”.

Трагичният инцидент с Иван е поредният случай на смърт „от работа”, както пише вестникът, който поддържа постоянна рубрика за смъртните случаи по време на работа в Италия.

Медията разказва периодично историята на всяка от жертвите. Вестникът иска да станат достояние на всички трагедиите с онези, които отиват на работа, но не се връщат. Затова се опитва по този начин да апелира към институциите и политиката, с цел да се сложи край на това „престъпление през мирно време”.

Не изпускай тези оферти:

Иван Христозов, роден в Пловдив, умря от работа в Каляри, премазан от кабината на своя камион. Той е потеглял от работилницата, в която се намирал на поправка. Според вестника Иван заедно с по-големия си брат Светослав, на 42 години, имал фирма за внос и износ и транспортирал до България колите, купени в Каляри.

С тази работа той се занимавал, откакто живеел в Италия заедно със семейството си – жена си Милена и синовете си Ангел и Християн.

Много от италианските приятели на семейството изпратили съобщения, за да изкажат съболезнованието си, но също и респекта си към Иван, „когото ще помнят с много обич и с благодарност към живота, че са го срещнали и че са работили с него”, както пише Антонио. Алесандро пък си спомня как навремето срещнал Иван и Свето, които били „повече от братя”.

„Хубавите хора не си отиват, остават завинаги”, допълва той. Персоналът на бара до работилницата на Иван също е написал, че ще го помни винаги като вежливо и симпатично момче. Франческо пък твърди, че го боли от загубата на Иван и че той бил за него като „брата, който никога не е имал”.

Ванеса също благодари на Иван за помощта, която оказал на нейни близки. Антонело ще го запомни „като усмихнат и с чувство за хумор, голям работар”.

През 2020 г. в Италия има 1022 жертви на инциденти по време на работа.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: България потъна в скръб: Почина Мария Ангелова – доказан професионалист и уважаван съдия
Next: Трагедията в Бургас: Починалата ученичка припадала два пъти, вторият път ударила фатално врата си

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.