Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Сълзите не спират да текат! Д-р Щонова разплака всички
  • Новини

Сълзите не спират да текат! Д-р Щонова разплака всички

Иван Димитров Пешев април 24, 2023
szduasdlasdkaskdas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

“Когато писателите умрат, те стават книги, което, в края на краищата, не е чак толкова лошо превъплъщение.“ С тези думи на аржентинския писател Хорхе Луис Борхес най-известната лекарка у нас – д-р Неделя Щотова честити на хилядите си почитатели Световния ден на книгата.

 

И разказа история, която трогна до сълзи всички нейни последователи в социалните мрежи. Публикуваме я без редакторска намеса:

 

„Един ден получих това:

“Здравейте любима моя д-р Щонова! Аз съм Светослава, голяма Ваша почитателка, знаете ли, няма от къде да знаете…

 

Поръчах книгата Ви още когато излезе, тогава вече бяхме в болницата със сина ми. Той беше интубиран 3 месеца и аз му четях за гълъбчето – историята от началото на книгата ( нямах сили да продължа, а ѝ толкова харесах историята за гълъбчето ).

 

Разказвах му я когато беше в кома, разказвах я, после пак и пак и пак! Тя ме държа изправена ( всъщност бях седнала по 15 часа на леглото до него). Сега… него вече го няма, но аз продължавам да я разказвам на себе си!

Вие сте велик ЧОВЕК, вдъхновяваща за живот и вдъхновение от живота!
Сега се опитвам да продължа живота си пак с Ваша помощ, но не е лесно!”

 

Това ме прониза.
Ме разплака.
Ме вцепени.
Безпощадно е!

Това си е моят най-свиден “Литературен Нобел”.
Стига ми.
Само за тази майчица да бях написала книгата, стига ми.
Само на нея мъничко да бях помогнала, стига ми.

 

Поклон и обич, мила майчице и мило, свидно детенце.
Моята най-искрена и топла човешка прегръдка е за вас.

Да почива в мир душичката на това Ангелче.

Прекрасни, четящи хора, благодаря ви за сетивата, за рецепторите, за вярата.
За вярата в процеса и мотива за действие.

Само процесът е важен и реален, сега и в момента, самият процес на сбъдване, на преодоляване, на изграждане, а не резултатът.

 

Защото навътре, дълбоко навътре в себе си, животът е опасно внезапен, животът е пълен с едни големи черни лебеди и тъмни междузвездни пространства.

И утре-то може никога да не дойде.
И мечтата може никога да се
не-сбъдне.

Но това са малки подробности.
Повярвайте ми.

Истински важното е СЕГА да бъдеш супер всеотдайна част от процеса!

 

И никога да не спираш да ходиш напред, нагоре, към светлото, към Любовта, дори когато минаваш през Ада.
Истински важен е процесът СЕГА.

Защото “завинаги-то“ е съставено от множество малки “сега-та”!“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Камелия минала пред редица премеждия и похарчила цяло състояние, за да има дете
Next: Баща изгони дъщеря си с бебето на ръце, а когато я потърси, намери бебешката количка под мост

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.