Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тийн история: Заради мен любимата ми Дарина умря в ръцете ми. Днес съм уважаван лекар, но цената бе жестока
  • Новини

Тийн история: Заради мен любимата ми Дарина умря в ръцете ми. Днес съм уважаван лекар, но цената бе жестока

Иван Димитров Пешев декември 15, 2022
sitasotasiroasras.png

Бях на 16 години, когато с приятелката ми Дарина решихме да пробваме наркотици. Убеждавах я да го направим по същия начин, както, когато за първи път правихме любов – не се страхувай, ще ти хареса.

И на нея наистина й хареса, а няколко месеца по-късно и двамата се боцкахме всеки ден. За да си набавяме пари за дрога, започнах да крада от приятели и познати. Стигнах дотам, че продадох цялата техника на родителите си.

За проблема ни първи се досетиха родителите на Дарина и без да губят време, уведомиха и моите родители, че сме с приятелката ми сме станали наркомани. Няколко пъти ни затваряха за лечение в наркологична клиника, но всичко беше безнадеждно. Щом се оказвахме на свобода, с Дарина отново започвахме да крадем и да се друсаме.

От отчаяние семействата ни взеха решения да ни изгонят на улицата. Няколко месеца нощувахме в изоставени къщи, в които се събираха наркомани и всякакви други човешки отрепки. След една година мизерен живот и всекидневна употреба на наркотици, моята любима Дарина почина в ръцете ми от свръхдоза.

Не изпускай тези оферти:

Полицията я откара в моргата, а мен в поредната клиника. Дълго време се лекувах, а когато ме изписаха, не знаех къде да отида. Не исках да се върна вкъщи – не можех да погледна майка си в очите. След смъртта на приятелката ми нямах никакво желание за живот, а съвестта не спираше да ме измъчва.

С мъка потиснах силното желание да се върна отново към стария си начин на живот, но заради жертвата на любимата ми, събрах сили и се въздържах. Обърнах се за помощ към местния свещеник и благодарение на него, успях да оцелея. Той ме приюти и ме мотивира да продължа образованието си.

Завърших вечерно училище и постъпих в медицинския институт. Сега съм акушер – гинеколог и работя в „Майчин дом“.

Когато за първи път видях с очите си как се ражда дете, тогава осъзнах колко трудно се дава живот и колко лесно може да се отнеме. Преди няколко месеца се ожених и със съпругата ми очакваме дете. Лично аз ще го акуширам. Ако е момиче, ще я наречем Дарина – в памет на покойната ми любима.

Днес съм уважаван лекар, но преминах през много трудности в живота. Извървях дълъг и мъчителен път. Искам да се обърна към всички млади хора: пазете се от наркотиците, защото цената, която ще платите, е твърде сурова и жестока…

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Юлиан Вергов най-накрая отговори на Диана Димитрова и взриви мрежата с това
Next: Лора Крумова показа сина си, няма да повярвате как изглежда

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.