Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е най-голямото село в България, 6177 души му е населението
  • Новини

Това е най-голямото село в България, 6177 души му е населението

Иван Димитров Пешев февруари 7, 2024
dsvdscksackascsacsdvfd.png

По данни на Националния статистически институт към 31 декември 2022 г. в България има 5256 населени места, от които градовете са 257, а селата – 4999. И макар тенденцията е все повече селата да се обезлюдяват, има такива, чието население остава трайно голямо или дори се увеличава. 116 са селата с население над 2000 жители. Знаете ли кое е най-голямото село в България?

Айдемир.
Село Айдемир се намира в Североизточна България, в Айдемирската низина, на около 5 км от Силистра и на 3 км южно от река Дунав. Населението на селото е 6177 души. Селото се състои от 3 части – кв. „Деленките“, Централна част и квартал „Татарица“.

Айдемир в миналото
Село Айдемир възниква по време на османското владичество. Споменава се в османски документи от 1620 г. под името Айа Тимур, което означава „Свети Тимур“, от 1675 г. като Айдемир и от 1792 г. като Айтемир. За кратко време носи името Княз Есенски в чест на княз Александър Батенберг.

Според Букурещкия мирен договор от 1913 г. селото остава на територията на Румъния. Наблизо през 1924 г. са намерени сребърни монети от времето на цар Иван Александър. Съгласно Крайовската спогодба от 1940 г. Айдемир отново влиза в пределите на България.

През 1955 г. село Татарица се присъединява към Айдемир. Татарица е основано от донски казаци, старообрядци, избягали след църковните реформи на патриарх Никон от 1652-1666 г. и потушеното Булавинско въстание в Руското царство от 1707-1708 г. И днес в квартал „Татарица“ живеят техни потомци.

През 1970 г. селото е слято със Силистра, но през 1976 г. отново е обявено за самостоятелно село и център на община.

Името
Предполага се, че името идва от „хайде мир”“, предложен на турците от българите през XV-ти век. Другата версия гласи, че идва от румънското „вай да мине“, превърнато във „Вайдемир“, както и от турското „вай демир“. Според трета версия името на селото идва от името на рибаря Айдемиряно. Около рибарска хижа излетниците от Силистра определят своя сборен пункт и срещите си с думите „Айдемиряно“.

Айдемир днес
В покрайнините на селото има много предприятия, които произвеждат рафинирано олио, плочки, автомобилни части и др. и се откриват работни места за местните жители. Предстои изграждане на мини рафинерия и обособяване на индустриална зона. Край селото на Дунав действа фериботен терминал Силистра (част от пристанище Силистра на територията на западната индустриална зона на Силистра) с ГКПП. В землището на селото успешно се развива зърнопроизводството, отглеждат се кайсии, животновъдството и лозарството. В Айдемир има земеделски производители и фирми, които осъществяват търговски, производствени дейности в сферата на услугите.
В селото има ресторант, кафенета, два строителни магазини, аптеки, лекарски и стоматологичен кабинет, фризьорски салон, автосервиз. Има едно основно училище, целодневна детска градина и три читалища. Селото има свой футболен отбор – ФК „Айдемир“.

Интересни за гостите на града са двете църкви.
Църква „Покров Пресветой Богородице“ се намира в „Татарица“. В началото е малък параклис, в който не се изпълняват богослужения. По-късно се достроява и освещава до сегашния й вид.

Църквата „Света Троица“ е построено през 1829 г. от руски воини. В църквата се съхраняват 2 свещника, изработени от дулата на руски пушки и многобройни ценни ръкописи.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Краят настъпи: Силви Вартан обяви лоша новина и разплака феновете си
Next: Виктор решил да изненада бившата си с букет цветя и като отишъл при нея, останал като ударен с мокър парцал

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.