Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Урок по история: Кой емблематичен български град се е казвал Женско поле?
  • Новини

Урок по история: Кой емблематичен български град се е казвал Женско поле?

Иван Димитров Пешев януари 22, 2024
sdfvfdsgfghfdhgfhgfhgf.png

Днес ще ви представя 3 отделни истории за създаването на един от най-емблематичните за българското Възраждане градове. Това е място, което успява да запази български си дух по време на периода под чуждо господство, така че е важно да разберем как се е случило това.

Неговото име по това време е било Женско поле – както ни представя една от легендите за него. Научете повече за история на големият възрожденския град – Копривщица, пише Poznanieto.bg.

 

Легендите за създаването на Копривщица

Има много спорове относно как и кога е създаден град Копривщица. Има основно 3 легенди, които се опитват да го обяснят. Ето какви са те:

1.Легенда за Жупата

Тази легенда свързва създаването на Копривщица със заселването на български семейства по тези земи още в рамките на Втората българска държава. Причината за това е ,че думата “Жупа” при южните славяни означава “челяд” и едновременно с това земята, която се използва от няколко семейства. Като доказателство в подкрепа на тази теза са и фамилните имена, които се пазят из града и до днес – Тиханек, Козлек, Думлен и така нататък. Дори и в към днешна дата, една част от махала в града се нарича Жупата.

2.Легенда за Султанката

Тази легенда е като продължение на предишната. Смята се, че малко след като попада под Османска власт, по тези места се заселила Авратка девойка или Влаина Бугарката, която успява да измоли от сулата да й разреши с ферма да управлява тези земи. От тук идва и старото име на града – “Авраталан – Женско поле/поляна”. Тя не позволява турци да преминават през града и жителите му можели да носят оръжие. За благодарност, местните жители я нарекли Султанката, а за нейни потомци се смятат от рода Султанейкови.

3.Град на българските бежанци

Тази легенда разказва, че тук се заселват българи от цялата страна, които бягат от османските войски след превземането на България. Историята разказва за трима братя овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин(това е било наименованието на българите от днешните албански земи). Те създават постепенно трите големи махали в селото – Ламбовска, Тороманска и Арнаутска.

Как да тълкуваме 3-те легенди за Копривщица

Легендите са за това да дадат обяснение за събития от далечното минало. Това, което може да се потвърди за Копривщица е, че селището е с особен статут в рамките на Османската империя. Причината е, че на населението е отредено да бъде войнишко.

Поради тази причина, българите там имали право да носят оръжия, да се обличат в цветни дрехи и турчин нямало право да преминава през града. Дори има друга легенда за Балабан юнак, който измолил от султана да Копривщица да му бъде пряко подчинена и по този начин останал само един османски чиновник. Разбира се, тези привилегии довели до увеличавенота на населението на селището, а с това и до натрупване на сериозно богаството.

Поради тази причина, в рамките на под 20 години, Копривщица била цели 3 пъти опожарена – 1793,1803 и 1809 – от кърджалии, което води до бягство на много жителите му. Лошото е, че единствена запазена къща от предишния период е Павликяновата къща.

Въпреки тези неприятни събития, Копривщица продължава да играе ключова роля в българското Възраждане, като революционната дейност по времето на Левски и по-късно при Априлското въстание е от изключително значение.

Така можем да видим как привилегиите, които получават копривщенци в рамките на Османската империя са в основата на запазването на тяхното българско самосъзнание и помага да бъдат в основата на българското Освобождение.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Вярвате или не тази къща за 4 милиона лева се намира в България
Next: Ето кога се завръщат в ефир Ники Кънчев и Стани богат

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.