Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Черна вест огласи държавата. Внезапно почина голямо име в историята на футбола. Поклон
  • Новини

Черна вест огласи държавата. Внезапно почина голямо име в историята на футбола. Поклон

Иван Димитров Пешев февруари 11, 2023
aakqiwitasktoas.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

От този свят си е тръгнал Иван Филипов-Акията, пише BulNews.bg.

Дълги години той беше технически сътрудник във футболния „Ботев“, а след това и в областния съвет на БФС в града под Околчица.

Класиранията, които изготвяше бай Иван Акията, бяха символ на професионализъм и не бяха оспорвани от никого.
Погребението на Иван Филипов е на 11 февруари, от 13.30 часа на Старите гробища във Враца.

Бог да го прости!

 

Още скръбни вести:

Филмовият режисьор Карлос Саура, който направи испанското художествено кино световно известно със своите изпълнени със страст и фламенко хореографски драми, почина в петък на 91-годишна възраст, предаде Ройтерс, цитирана от БТА.

Испанската киноакадемия заяви, че Саура, „една от основополагащи фигури в историята на испанското кино“, е починал у дома си, заобиколен от близките си.

Карлос Саура е смятан за един от класиците на съвременното европейско кино. Роден е на 4 януари 1932 г. в Уеска, Арагон. Майка му и брат му Антонио Саура са художници, а той се занимава с фотография от ранна възраст. През 1957 г. завършва кинорежисура в Мадрид, а до 1963 г. самият той преподава. През 1957 г. се жени за Адела Медрано, от която има двама сина – Карлос (р. 1958) и Антонио (р. 1960).

През 1957 – 1958 г. Саура прави първия си документален филм (Cuenca). През 1965 г. получава наградата „Сребърна мечка“ на Берлинския филмов фестивал за филма La caza. През 1967 г. филмът му Peppermint Frappé също е награден в Берлин. Филмите „Братовчедката Анхелика“ (1974) и „Да отгледаш гарвани“ (1975) получават Специалната награда на журито на Филмовия фестивал в Кан, а Mama cumple 100 años (1979) е номиниран за Оскар за най-добър чуждестранен филм.

Режисьорът Карлос Саура на 15-ия международен филмов фестивал в Пусан (PIFF) на 10 октомври 2010 г. в Бусан, Южна Корея (Снимка: Getty Images)

След края на първия си брак Саура има син Шейн (р. 1974) от актрисата Джералдин Чаплин. През 1982 г. се жени отново за Мерседес Перес, от която има трима сина – Мануел (р. 1980), Адриан (р. 1984) и Диего (р. 1987). През този период той прави няколко филма, съдържащи много фламенко танци. През 1990 г.

Карлос Саура получава наградата „Гоя“ за режисурата и сценария на ¡Ay, Carmela!. През 1994 г. му се ражда дъщеря Ана от Еулалия Рамон.

„Не е вярно, че едно изображение струва повече от 100 думи. Понякога едно изображение, един образ, само изяснява и посочва какво сме, къде се намираме и в кой момент. Много бих искал да си мисля, че образът идва от въображението. Ето защо в моите филми търся една различна реалност. Не знам каква е тя, но е твърде далеч от битовизма.

Мисля, че в днешно време трябва да вървим по пътя на изследването. Знам, че това е един труден път, но за мен киното е да следваш пътя на познанието. Винаги съм мислил, че сме потопени в един хаос, а аз се опитвам да организирам този хаос, за да направя един филм. Тръгвам от съмнението, от несъвършенството, за да осъществя моите планове“, каза прочутият режисьор на награждаването му с титлата Доктор хонорис кауза на НАТФИЗ „Кръстю Сарафов“ през юни 2013 г.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: България плаче! Почина Ангелина Милева – създателката на Сребърни звънчета
Next: Блъснаха Мира на 5 годинки: Спешно е! Има нужда от

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.