Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чували ли сте за загадъчния подземен тунел в сатовчанското село Долен
  • Новини

Чували ли сте за загадъчния подземен тунел в сатовчанското село Долен

Иван Димитров Пешев юни 23, 2023
dolllleeenan.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Родопите е едно омайно кътче, което кара човек да се чувства като в приказките.

 

Особено силно родопският дух се усеща в селата, запазили своята автентичен облик. Когато чуем за автентично родопско село в съзнанието ни най-често изплуват две имена – Ковачевица и Лещен.

В страни от туристическия поток остава едно друго село, също запазило своя облик и обявено за архитектурен резерват – село Долен.

Именно фактът, че Долен не е особено известна дестинация сред туристите, спомага то да бъде напълно запазено и родопският дух в него да се усеща с пълна сила.
Село Долен е едно от селата, което връща човек назад във времето, което го кара да се пренесе в един друг, отдавна забравен свят. Светът на нашите баби и дядовци.

 

Първото нещо, което прави впечатление в село Долен са над 100-те запазени къщи с автентична едновремешна родопска архитектура.

Долните етажи на доленските къщи са пригодени за отглеждане на животните, а по-горните за живеене, като в тях липсват стаи, всички живеели в едно голямо помещение, служещо и за спалня, и за кухня, и за хол.

Друго нещо, което привлича погледа и интереса в Долен е църквата „Свети Никола“.

 

Със своите стенописи и цветен дървен таван, близо 200-годишният християнски храм е един от малкото по рода си в страната. През годините камбаната на храма два пъти е крадена и намирана. За да я направят по-тежка и съответно по-трудна за крадене жителите на Долен претопяват медните си съдове, а руснаци даряват злато.

 

Така, според местните, освен, че камбаната вече е по-тежка, тя и пее по-сладко.

От нещата, които неминуемо ще привлекат интереса Ви в Долен е загадъчния подземен тунел, за който задължително ще Ви разкажат. Мистериозният тунел минава под гробището до църквата, като има два странични ръкава, извеждащи встрани.

Подземният тунел е прокопан от едновремешните местни първенци, които се събирали край гробището, за да обсъждат важните въпроси.

Тъй като били размирни времена, а обсъжданите теми не винаги били в угода на управата, те прокопали тунела, който да използват в случай на приближаваща опасност.

За съжаление, днес тунелът не е проучен и влизането в него не е безопасно и позволено, но пък за сметка на това местните със сигурност ще Ви разкажат интересни истории за него.

Със своята запазена автентичност село Долен се превръща и в снимачна площадка за множество добре познати български филми, като „Изпит“, „Вечни времена“, „24 часа след дъжд“ и „Мъжки времена“.

 

В пределите на Долен попада и къщата на Капитан Петко войвода от едноименния филм.
Село Долен е едно място, което пренася човек в една мечтана приказка. Със своята запазена автентичност то е притегателен център за мнозина, търсещи истинския, непокътнат родопски дух.

При посещението си в Долен не пропускайте да попитате и за доленските песни.

На драго сърце няколко жени от селото ще Ви изпеят някоя родопска песен със специфичните доленски извивки – така нареченото високо пеене, пренасящи човек във времето, когато покрайнините на село Долен били огласяни от омайните гласове на доленските моми, прибиращи се от близките ниви.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Изхвърлях пакетчетата с гел от новите обувки, докато не прочетох това: Спасяват ни в най-трудния момент
Next: Тази гробница в България остава загадка за учените повече от сто години

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.