Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Чудесата не спират! 22 години след смъртта на Баба Ванга, хората пишат за нейната сила
  • Новини

Чудесата не спират! 22 години след смъртта на Баба Ванга, хората пишат за нейната сила

Иван Димитров Пешев август 23, 2023
cdsgdfghwqw.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

В дома й в Петрич хората описват чудесата й в книги за впечатления
22 години след смъртта на българската пророчица Ванга в къщата и в Петрич продължават да се случват чудеса. Това твърдят вярващи, които са посетили дома. И са описали чудесата в книгите за впечатления, които стоят там. За 10 години те са станали 8 дебели книги.

„Имах огромно желание за второ дете, но лекарите ми казаха, че заради здравословните ми проблеми, това няма как да се случи. Започнах да идвам в къщата на леля Ванга и се молих дни наред в нейната молитвена стая пред иконите и. И о, Боже, чудото стана, след една година аз вече имам второ дете. И съм благословена и благодарна на светицата“… Това е само една от много истории, които са описали хората дошли в къщата – музей на Ванга.
На 5 май тази година се навършват точно 10 години откакто къщата на пророчицата бе превърната в музей. Нейното завещание, отворено след смъртта й, предизвика доста бурни реакции сред роднините й, но последната воля на пророчицата бе всичко, което тя притежаваше да се дари на държавата. Дарението завари и държавата неподготвена.

Цели 10 години тя се чудеше какво да прави с имота на пророчицата в Петрич. Къщата стоеше залостена, мухъл и течове я съсипваха, докато накрая министерство на финансите намери най-точното решение – да превърне в музей дома на пророчицата, който се води филиал към градския музей.

Българите приветстваха това решение и сега къщата на Ванга е едно от най-посещаваните и емблематични места в Петрич. Привлечени от мистерията, загадката и необяснимото, тук идват всякакви хора от всички краища на света.

Всеки прекрачва прага на този дом с любопитството да види как е живяла пророчицата, да разбере какво е било ежедневието и да се потопи в атмосферата на нейната загадъчност.

Приживе нито един учен не успя да разбере как Ванга вижда в бъдещето и миналото, как разговаря с мъртвите, въпреки че е била изследвана. Но и до ден днешен книгите за Ванга се множат, както и разказите за нейните пророкувания.

Заради все още сбъдващите се предсказания, интересът на туристите и вярващите към дома на Ванга не стихва. За година само през музея в Петрич преминават над 16 хиляди души.

А молитвената стая на пророчицата буквално е станала като църква, хората всеки ден идват и влизат да се молят в нея и да запалят свещ. Затова и това е единственото помещение в музея-дом, което няма ограничително въже и достъпа свободен, разказва „Труд“.

И всичко е подредено така,както някога го е оставила Ванга. В нея са изложени над 3000 предмета – икони, произведения на изкуството, дрехи, лични вещи, снимки, подаръци.

Всяка вещ в дома на пророчицата има своята история и носи нейната енергия. В къщата могат да се видят дрехите и, обувките, чантите и, които говорят за една доста суетна жена.

В къщата е наредена и експозиция от снимки на Ванга от живота и. Градината на къщата също е имала огромно значение за пророчицата. Тя винаги е била отрупана с цветя, а за тях тя казваше, че са живи и затова мразеше някой да и подарява цвете без корен.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Цунами от щастие ще преобърне живота на ПЕТ зодии на 180 градуса до дни
Next: Сблъсъци в големите градове ще решат бъдещето на кабинета Денков-Габирел

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.