Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Шеф Иван Манчев: Ще кажа истината. До ден днешен си плащам дълговете.
  • Новини

Шеф Иван Манчев: Ще кажа истината. До ден днешен си плащам дълговете.

Иван Димитров Пешев март 18, 2023
dasugsalgasodkasdisa.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Шеф Иван Манчев бе на гости при Йонислав Йотов – Тото в подкаста му „При Тото“. Там двамата си говориха над два часа пред публика и обсъдиха много любиптни теми.

От развитието на готвача, през пътя му до успехите, житейски случки и телевизията. Говориха и за темата „дали алкохола е порок на готвачите“ и „дълговете след пандемията“.

Прекрасното семейство на Шеф Иван Манчев, което е емоцията и вдъхновението му, за да се развива.

За пандемията и дълговоте след това:

„Пандемията беше за всички, той не беше само за мен. Аз не съм работил една година в този период. Загубих много, до ден днешен си изплащам дълговете от тази пандемия.

Затворих всичко, а имах 50 човека персонал. Плащах заплати и какво ли не още. Трябва да си помагаме сами, а работата на държавата е да начертае рамката. Имам приятели, които ми бяха гръм и помогнаха. Вярвайте ми това е най-голямото богатство на света – приятелите.

Д-р Михайлов е тука, наистина му благодаря, че имам такива приятели до себе си. Той е собственика на Рамус, помага ми много и до ден днешен ми помага.“

За алкохола в професионалната кухня:

„За това, че готвачите имат масово проблеми с алкохола е тотален мит. Преди време го е имало, говоря за соца, тогава просто са нямали какво да правят. Всички бяха по на 125 лева заплата. Сега няма време за това, но ние сме българи и обичаме да си пийваме табиетлийски.

Аз също съм така. Обичам табиета. Кухнята и алкохола са свързани, ако се уважаваш при вкусната храна винаги имаш и хубава чаша вино. Но масово проблеми с алкохола готвачите нямат – това е мит“.

Шеф Иван Манчев и красивата му половинка на вкусен и заслужен обяд след работната седмица.

Иван Манчев разказа много истории, които показаха какъв човек всъщност е той. Зрителите на подкаста изразяват своето мнение, че майстор готвача е прекрасен човек пълен с интересни и любопитни случки.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Откъде идват болестите? Не ми се варваше, но опитах. Промених живота си и се излекувах сама. Прочетете и се убедете
Next: Цените откачиха: Ако имате няколко декара в този български край, сте богати

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.