Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Легендарният Мустафа Чаушев: 350 лв. ми е пенсията, а имам златна, платинена и диамантена плоча
  • Новини

Легендарният Мустафа Чаушев: 350 лв. ми е пенсията, а имам златна, платинена и диамантена плоча

Иван Димитров Пешев март 2, 2024
dfvdsfvdfdhbdgfbdfgbg.png

Лили Иванова ме избра да пеем заедно и в продължение на пет години сме били рамо до рамо на концерти с нея. Много съм научил от нея, тя е най-голямата! Изпитвах такава радост, като я слушах как пее.“ Това споделя легендата на българската естрада Мустафа Чаушев в рубриката „Интересните“ на „България Днес“.

Освен с Лили 81-годишният изпълнител е пял у нас и в чужбина и с Йорданка Христова, Бисер Киров, съгражданина му Тодор Колев и много други знаменити български изпълнители. „Спомените ми са много. Данчето я боготворяха в Куба, толкова деца кръстиха на нея, а с Бисер обичахме да играем на карти. Той ми споделяше, че няма нищо общо с Държавна сигурност, че баща му е адвентист, а точно тогава започнаха да сменят имената ни“, спомня си Чаушев.

Самият той е накаран да се прекръсти на Демир Чаушев, като първоначално са искали да е Мартин. 

„Добре, че ми позволиха този Мартин да стане Демир. Винаги съм сравнявал кокичето и минзухара и как двете цветя не могат да си сменят името. Така бяхме и ние. Мустафа са ме създали моите родители и така си ми е името. Големи перипетии имахме тогава с тези имена“, разказва певецът. Малко по-късно той става един от хората, които първи пеят за партията ДПС при нейното сформиране. „Не искахме размирици, а просто да кажем, че тук в страната живеят хора, които дават своя принос към България, и те имат право на собствено вероизповедание“, казва Мустафа. Колкото до това, че съпругата му Лейла е сестра на лидера на ДПС Ахмед Доган, Мустафа сподели: „Когато написаха първоначално, че е така, се чухме с него.

По телефона се чуваме, иска ми се пак да поговорим с него, приятелството ни ми е много ценно.

Той създаде партията и я направи най-бързо развиващата се, с най-много млади и умни хора“, смята Чаушев.

Изпълнителят, който единствен у нас има издадени златна, платинена и диамантена плоча, в момента живее с пенсия от 350 лева. „А бях трети по продаваемост на плочи – след Лили Иванова и Емил Димитров. Ако не са близките ни, трудно се оцелява с теза пари“, откровен е Мустафа. В момента той не вижда причина да прави музика, защото я има дискриминацията и няма да му пускат песните. „Преди беше така и това пак ще продължи“, смята Чаушев.

За любовта и дългия си 40-годишен брак певецът разказва с охота за Лейла, жената, която е майка на дъщеря му Ажда. „Тя е много умна, проницателна и търпелива. Прекрасен човек. Бяхме приятели, после имахме период на раздяла и накрая се оженихме“, разказва в първата част на разговора ни Мустафа.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Разбра се причината за неописуемата трагедия в кралското семейство!
Next: Николина Ангелкова се сгоди, показа огромен пръстен

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.