Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Той обядва с тази бездомна жена всеки вторник. Един ден тя му каза нещо, което промени живота му завинаги!
  • Новини

Той обядва с тази бездомна жена всеки вторник. Един ден тя му каза нещо, което промени живота му завинаги!

Иван Димитров Пешев март 20, 2022
bezzdododmnajena.jpg

Можете да споделите с приятели от тук:

Всеки вторник Грег Смит от Орландо обядва с бездомната жена Ейми Джо. Но един ден тя му споделя нещо, което го разтърсва из основи.

Толкова много, че решава да го сподели във Фейсбук.

Ето какво написта младият мъж в профила си в социалната мрежа:

Запознайте се с „Ейми Джо”. Всеки вторник, последните няколко седмици, Ейми Джо и аз се срещаме на ъгъла на Пайн и бул. С. Ориндж в търговската част на Орландо (Работя в търговската част и винаги обикалям из града). Всеки ден, в продължение на около седмица, виждах Ейми Джо на този ъгъл и тя никога не молеше за пари…

Тя просто казваше „Добро утро господине! Приятен ден! Бог да Ви благослови!” и се усмихваше. Нося костюм на работа всеки ден и често ме молят за пари, но Ейми Джо никога не го правеше.

Всеки вторник Ейми Джо и аз вече обядваме заедно. В продължение на 30 минути до 1 час слушам, колко позитивна е останала, въпреки че няма абсолютно нищо. Миналата седмица тя ми стовари новината… че не може да чете. Ейми Джо не пуши, не пие, не е пристрастена към наркотици или друго от този род. Тя просто не е имала някой, който да я научи как да чете. Разказа ми колко трудно и е да си намери работа, като не може да чете.

Разказа ми също, че всички пари, които е могла да събере, е използвала за взимане на книги, които ти помагат да се учиш да четеш, от библиотеката, наместо да купува ХРАНА. Това ме съсипа!!! Тя би предпочела да се научи да чете и да си намери работа пред това да яде!!! Благословен съм с двама прекрасни родители и семейство, което винаги е имало средствата, с които да ми предостави, всичко което съм искал. Ейми Джо не е имала това. И вече с Ейми Джо не седим само да обядваме, аз я уча и да чете. Взимам една книга седмично от библиотеката и четем вторниците, а тя се упражнява сама през останалото време.

Този пост не цели по никакъв начин да съчувствате на Ейми Джо или да се фукам с това, че правя нещо за някой в неравностойно положение. Исках да споделя това, защото това може да накара някой друг да помогне на друг човек. Има много такива хора като Ейми Джо, не всички са гладни, бездомни или ранени. Някой може да са от твоето семейство или приятели. Помагайки на някого е толкова лесно като да кажеш „Здравей!” и да се усмихнеш. Имам щастието да съм добре финансово устроен, за да помогна на Ейми Джо и точно това ще направя. Ако това е ви е въздействало, харесайте и споделете… ако ли не, това също е окей. Но никога не знаеш, какво можеш да направиш за някого, докато не пробваш. Кой е вашата Ейми Джо?!?!

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Previous: Мика Зайкова: Бясна съм за това решение на кабинет Петков, тъпоумие!
Next: Случва се в момента: Русия изстреля страховитите ракети Калибър и Кинжал, тотално унищожение

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
  • Веднъж бившият ми шеф ми се обади и започна да ми се кара, че не съм подготвила някакви документи и материали. Помислих, че е набрал грешен номер, и му казах: ‘Напуснах преди два месеца.’
  • Издържах. Това беше думата, която определяше живота ми. Не „живеех“, не „обичах“, а „издържах“. Десет години. Една декада от мълчание, студени вечери и натрапчивия, сладникав аромат на чужд парфюм, просмукан в ризите на Мартин. Десет години, в които се бях превърнала в пазител на една фасада – фасадата на „стабилното семейство“.
  • Беше влажно и горещо лято, от онези, в които асфалтът лепне по сандалите, а въздухът стои неподвижен, тежък от миризма на липи и прах. Бях на пет. Пет години са странна възраст – достатъчно голям, за да разбираш тона на гласовете
  • Със съпруга ми, Мартин, сме женени от четири години. Четири години, които се усещаха едновременно като миг и като цяла вечност. Нашият малък апартамент, за който изплащахме ипотечен кредит с общи усилия, беше нашето гнездо, нашата крепост. Или поне така си мислех.
  • Думите пулсираха в съзнанието ми в ритъма на болничния монитор, който тихо отчиташе ударите на собственото ми сърце. Изтощена съм. Това не беше обикновена умора
  • Празнотата, която остави, беше по-дълбока от гроб. Беше тишина там, където преди имаше смях. Беше студена страна на леглото. Беше стол, който оставаше празен на вечеря. Децата, Мартин и Дария, бяха твърде малки
  • След като синът ми се роди, казах на родителите си, че съм избрала името Кристиян.
  • В пристъп на гняв взех любимите златни обеци на свекърва ми – онези, с които винаги се хвалеше – и ги хвърлих в коша.
  • Получих дисциплинарна забележка, защото си тръгнах в 17:30 – края на работното ми време. Хартийката лежеше на бюрото ми, бяла и оскърбителна, сякаш лично ме обвиняваше в предателство.
  • Винаги съм изпращал част от заплатата си на родителите си. Това беше моето неписано задължение, кодексът, по който бях възпитан. Когато бях сам, беше лесно. Дори когато срещнах Мира, беше лесно. Но сега… сега всичко беше различно.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Тази мисъл беше като постоянен, нисък тътен в съзнанието ми, докато стоях под сивия, навъсен чадър на небето, слушайки как буците пръст удрят по капака на евтиния ковчег. Дъждът беше ситен, но пронизващ, точно като скръбта
  • Нямахме много пари. Тази фраза беше като приспивна песен в нашия дом, повтаряна толкова често, че почти беше изгубила смисъла си, превръщайки се в обикновен фонов шум. Но мракът беше реален.
  • Звучи просто, нали? Като изречение, което казваш на колега, докато чакаш асансьора. Но зад тези четири думи се криеше истинска одисея
  • Нашата бавачка е невероятна с момичетата ни. Диана. Дори името ѝ звучеше меко, успокояващо. Помогна ми толкова много през последните, тежки месеци от бременността ми с Мила, а след раждането беше буквално моят спасителен пояс
  • Със съпруга ми се скарахме жестоко онази вечер. Не беше като другите пъти. Не беше за дреболии, за неизмити чинии или забравена сметка. Това беше нещо дълбоко, гнило, нещо, което бе тлеело под повърхността на нашия
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.