Това е всичко. Събуждането беше приключило. Приятелите и познатите си тръгнаха, майка ѝ и съседите разчистиха масата, измиха чиниите, но Марина седеше с ръце на масата и се взираше в себе си.
– Дъще, хайде да отидем при мен за през нощта – извика й майка й. – Вземаш си обецата и тръгваш. Искам да бъда сама.
– Марина отказа. Антонина Василиевна започна да убеждава дъщеря си, но тя я увери, че всичко ще бъде наред. Тя просто имала нужда да си почине.
След смъртта на съпруга си жената решила да отвори сейфа му, който винаги бил под ключһттр://…. Тя го отворила и веднага била зашеметена!
Тогава Антонина Василиевна отново прегърнала Марина, взела внука си Сергей и си тръгнала, като тихо затворила вратата с ключа си. Марина остана сама в празната къща. В главата ѝ все още звучаха речите, които хората казваха днес.
Всички си спомняха какъв прекрасен човек е била покойницата. Грижовен, трудолюбив, честен, как е обичал семейството си. И това е вярно.
Марина осъзна, че това не са стандартните думи, които обикновено се казват на погребение. Нейният Вадим наистина е бил такъв. Запознаха се в края на зимата.
В този ден слънцето вече беше започнало да грее, възвестявайки предстоящата пролет. Снегът започна да се топи под лъчите му. Но вечерта студът отново удари.
Първите локви веднага замръзнаха, а тротоарите се превърнаха в солидна ледена пързалка. Марина се върна от работа и се скара на себе си. Защо беше обула тези нови ботуши сутринта? Искаше да се похвали пред колегите си с модна придобивка, но сега в ботушите с висок ток на този лед всеки метър й се отдаваше с труд.
Марина се опитваше да върви с малки крачки, но в един момент не издържа и, размахвайки смешно ръце, падна насред улицата. Петата на ботуша ѝ се счупи, чантата ѝ отлетя настрани. На момичето ѝ се прииска да се разплаче.
Не беше пострадала, но беше жалко. А и си мислеше, че всички минувачи ще се смеят на нелепото ѝ падане. Но на улицата почти нямаше хора.
Към нея вървеше само някакъв мъж. Той не се смееше, помогна ѝ да се изправи, подаде ѝ чантата и изглеждаше много загрижен. „Добре ли си? Ранена ли си?“ Къщата на Марина беше съвсем близо, но не беше лесно да се стигне до нея със счупена пета.
Затова момичето с благодарност прие предложението на момчето да ѝ помогне. Така, опирайки се на силната ръка на Вадим, тя стигна до дома си. А след това свикнала да се опира на него през целия си живот.
Сватбата се състояла през лятото. Вадим имал не много голяма, но добра къща, която наследил от баба си и дядо си, и те започнали да строят семейното си гнездо в нея. Вадим работел като шофьор на камион, така че често отсъствал от дома за дълги периоди от време.
Но когато се връщал, прекарвал цялото си време със семейството си. Вадим глезеше Марина с цветя и подаръци, правеше ремонти на къщата със собствените си ръце. А година по-късно се ражда синът им Сергей.
И, разбира се, Вадим се оказа прекрасен баща. Понякога приятелите дори със завист казваха. „Златен е съпругът ти! Ходи с детето в парка на люлки и въртележки да го търкаля, а моят по цял ден е с приятелите си и пие бира!“ А самата Марина знаеше, че има най-добрия съпруг, любимия си, единствения.
А сега Вадим си отиде. Марина седя вцепенена в празната къща доста дълго време. Зад прозореца се стъмни, но тя не включи светлината, просто седеше там.
И накрая се разплака. Плачеше, крещеше, викаше и ридаеше, обвивайки главата си с ръце. Даде воля на мъката си.
„Защо? Защо? Защо?“ Нещата наистина се бяха случили странно, глупаво, нелепо и никой не беше виновен за това. И точно това го направи особено плашещо. Един външно здрав и силен четиридесетгодишен мъж се оказа, че има сърдечен праг.
Той умрял мигновено. Просто вървял по улицата и паднал. Човекът имал планове, тревоги, идеи и нищо от това в един миг изчезнало.
Марина трябваше да продължи напред. Започна новата учебна година. Сергей отиде в пети клас.
Марина ходеше на работа, пишеше домашните със сина си, готвеше храна. Накратко, тя се опитваше да запълни живота си с обикновени ежедневни неща. Дълго време не можеше да се докосне до вещите на Вадим.
Те останали да лежат така, както ги бил оставил, когато напуснал дома си в онзи фатален ден. Но след няколко седмици тя решила да сложи ред в нещата. Внимателно прибра всичко в гардероба, след това прегледа общите им снимки със съпруга си, препрочете картичките с нежни думи, които Вадим ѝ подаряваше на всички празници.
Но дълго време не смееше да отвори сейфа, който съпругът ѝ винаги държеше под ключ и ѝ забраняваше дори да се доближава до него. Когато сейфът се появил в дома им, Марина не помнела. Преди дванайсет години, когато тя и Вадим започнаха да живеят в тази къща, нямаше сейф, спомни си тя.
На стената висеше голяма картина, изобразяваща горски пейзаж. Няколко години преди смъртта на Вадим тя почиствала праха от рамката и случайно открила, че под картината в стената е вграден метален сейф. Много се чудеше кога съпругът ѝ е успял да монтира сейфа, без тя да знае нищо за това.
Вероятно когато е била на гости при родителите на Серьожа. Но още повече Марина се изненада от реакцията на съпруга си. Обикновено спокойният Вадим явно се ядосваше, че тайният сейф е бил открит.
Той отказа да обясни каквото и да било. Крещеше на жена си, че това не е твоя работа, не смей дори да се приближаваш до него. Накратко казано, тази вечер съпрузите се скараха.
Но няколко дни по-късно се помириха. Вадим беше толкова нежен и внимателен, колкото и преди. И Марина скоро престана да мисли за този сейф.
В края на краищата всеки мъж може да има своята странност. И все пак Марина се реши. Тя свали картината, облегна я на стената.
Внимателно разгледа металната врата. Здрава, ключалката е кодирана. Не веднага, но Марина намери в интернет контакти на специалисти по отваряне на сейфове.
На следващия ден един мъж на средна възраст дойде с куфар, пълен с различни инструменти. На майстора му отне почти час. Накрая Марина се заслушала.
„Приемете работата, госпожо!“ След като изпроводила майстора, Марина започнала да разглежда съдържанието на сейфа и почти изкрещяла от това, което открила там. В една папка Марина намери документи. Те показваха, че Вадим не е просто шофьор на камион.
Той е собственик на транспортна фирма с десетина автомобила. И така, адресът на фирмата е посочен в съседен град. Утре Марина реши да отиде там.
Сега следващият документ. Това е завещание. В него се посочва, че наследници на Малиновски Вадим Иванович са по равни части Малиновски Сергей Вадимович и Малиновска Дария Вадимовна.
Без да разбира нищо, Марина препрочете документа още веднъж. Каква Дария Вадимовна? И какво е останалото? Застраховка, някакви сметки. Това също щеше да се наложи да се уреди по-късно.
Долу, под документите, Марина откри няколко забавни детски рисунки, които бяха подписани с накъсани печатни букви: „На татко от Даша“. Марина отказа да го разбере. Що за глупава измама беше това? Не можеше да бъде.
Тя познаваше съпруга си от години. Имаше му пълно доверие. Не, той не можеше да има никакви тайни от нея.
В ъгъла на сейфа Марина намери мобилен телефон. Тя го завъртя в ръцете си. Телефонът, разбира се, изглеждаше разреден.
Но зареждането е стандартно. Жената включи телефона и зачака батерията да се зареди. Когато телефонът най-сетне беше зареден, Марина се опита да го включи.
Изненадващо, но нямаше парола. Въпреки че обаче Вадим никога не поставяше пароли на телефоните си. Веднага заваляха съобщения за пропуснати повиквания.
Повечето от всичките 27 бяха подписани с ирландски букви. Марина влезе в галерията, започна да разглежда снимките. Ето една млада жена, която стоеше до цъфнало дърво и махаше с ръка.
Ето едно момиченце на около пет години на въртележка. Ето това момиченце с червена котка и снимка на Вадим с тази жена, с това момиче и дори с тази котка. Марина веднага изключи телефона си и го хвърли надалеч.
Сякаш той изгаряше ръцете ѝ с огън. Цяла нощ Марина не заспа. Тя плачеше, после изпадаше в ярост.
Мошеник, мошеник! Толкова много му се беше доверила! А той я мами толкова години! Как можа да я предаде така? Как можа да предаде сина си? Отиде със Серьожа в парка на въртележката, а после замина в командировка, но отиде в друго семейство, за да вземе някакво момиче на въртележката. А тази, как се казва Ира, изглежда е истинска кучка. Взела е чужд мъж.
И нарочно е родила момиче, за да я върже. Можеш да кажеш, че е измамница. Трябва да се срещнем с тази мошеничка и да я разкараме.
„Ще й кажа всичко в очите, коя е тя – реши Марина. На следващия ден Марина решително набра самия номер, подписан от Айришка. Не й обясни нищо, само каза: „Трябва да поговорим“ и определи място за среща в едно кафене.
Градът, в който живееше любовницата на съпруга ѝ, се намираше само на двайсет километра от дома им. Между другото, в същия град се намираше и транспортната фирма, която притежаваше Вадим. През целия път Марина си представяше какво ще каже на това момче, как да ѝ каже всичко, което мисли за нея.
Ирина тя разпозна веднага. Жената седеше на една маса в кафенето и нервно въртеше в ръцете си лъжичка за кафе. Пред нея стоеше чаша с кафе, но тя сякаш не пиеше.
Беше облечена в обикновени дънки и блуза. Косата беше вързана назад на конска опашка. Ирина изглеждаше точно както на снимките.
Само че на снимката се усмихваше, а сега погледът ѝ беше объркан, тревожен и уплашен. Марина седна до нея, представи се, после каза: – Вадим си отиде. Той е мъртъв.“
Ира закри устата си с ръце, сякаш искаше да спре неволния си писък. След това се разплака тихо. А Марина… Марина я обгърна с ръце и те се разплакаха заедно.
Защо Марина постъпи така с коварната интригантка? Преди да се срещне с Ира, Марина се отби в транспортната фирма на Вадим. След като научи коя е, тя веднага беше въведена в кабинета на управителя. Денис Павлович, можеш просто Денис, се представи.
Денис беше стар приятел на Вадим. После пътищата им се бяха разминали и бяха изгубили представа един за друг. Преди седем години Денис си търсеше работа и видя обява за нова фирма.
В собственика на тази фирма той разпознава своя стар приятел Вадим. Така той намира не само работа, но и приятел. Фирмата се разраства и разширява.
Скоро Денис станал директор, Вадим имал пълно доверие в него и му се доверявал да решава сам всички проблеми. Той също така споделял личните си проблеми със своя приятел. Денис беше наясно с цялата история.
Как Вадим се е запознал с Айра и не е могъл да устои на чувствата, които са го обзели. Как е обичал малката си дъщеря. Денис разказа на Марина как Вадим дълго се е измъчвал, не знаейки как да бъде, как е помолил приятеля си за съвет.
„Виждаш ли, Марина, той беше раздвоен. Не искаше да те нарани, затова не каза нищо за Айра. Обичаше теб и сина си точно както преди.
Но обичаше и Айра и дъщеря си. Не можеше да избере едното пред другото. Грижеше се еднакво и за двама ви.
И е страдал много за това. Един ден Вадим ми каза. „Аз имам две ръце.
Как мога да реша коя е по-ценна за мен? Ще се чувствам еднакво зле и без дясната, и без лявата. Опитай се да му простиш.“ – завърши разказа си Денис. Измина една година.
Две жени стояха на гробището до гранитния паметник. Поставиха два букета карамфили върху плочата. Струваше им се, че мъжът от портрета се усмихва и на двете.
През тази година Марина и Ира станаха добри познати, макар и не приятели. Отначало общуваха по необходимост, защото Вадим остави наследство и на двете си деца. Затова отначало бяха предпазливи, но им се наложи да решават много въпроси заедно.
Постепенно се оказа, че имат много общи интереси и вкусове, които в много отношения си приличат. А децата, те са брат и сестра, би било неправилно да им се забрани да общуват. Серьожа изненадващо спокойно прие новината, че си има сестра.
С порастването си той започна все повече да прилича на баща си. Същият спокоен и в същото време твърд характер. Решава, че като по-голям брат трябва да се грижи за Даша и да я защитава.
И момичето даде на брат си своите рисунки. Тя все още обичаше да рисува. На една от тях беше изобразен дебел червен котарак със смешното име Батон.
Малкото котенце било донесено от бащата на Даша, когато тя се разболяла, и момичето бързо оздравяло. Животът не винаги е прост и еднозначен. Вадим излъга съпругата си и сам се измъчваше от чувство за вина.
Той не знаеше как да постъпи правилно и реши да остави всичко така, както си е било. Марина и Айра се запознаха при не най-приятните обстоятелства. Но сега вече нямаше с кого да се разделят.
Две жени, които обичаха един мъж, не станаха врагове. Смъртта на Вадим разкъса онази плетеница от инсинуации и лъжи, която той не можа да разплете. Само Антонина Василиевна, майката на Марина, не мислеше така.
Беше сигурна, че дъщеря ѝ не бива да общува с тази жена. Непрекъснато повтаряше на Марина, че е необходимо да има гордост и да постави на място тази измамница. Марина не спореше с майка си, а правеше нещата по свой начин.