Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Опашката на смъртта в ИСУЛ, хора плачат в ужас
  • Без категория

Опашката на смъртта в ИСУЛ, хора плачат в ужас

Иван Димитров Пешев януари 2, 2024
sdvsdfgsdfgfdhfgh

УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ е една от най-известните столични болници, която разполага и със спешен кабинет, в който може да отиде всеки гражданин при нужда, дори и по празниците.

Софиянец се свърза с Агенция БЛИЦ и разказа пред какъв кошмар обаче е бил изправен, когато е опитал да потърси помощ в последния работен ден за 2023 година.

Човекът е получил инсулт преди няколко месеца, а в петък (бел. ред. 29 декември) е усетил изтръпване в левия крак, лявата ръка и лявата страна на лицето.

„Близките ми решиха, че няма време да губене. Вместо да викаме линейка, защото често се чака дълго време, докато тя успее да стигне до адреса, директно се качихме на семейния автомобил и за няма и 5 минути вече бяхме в ИСУЛ. Пред спешния кабинет имаше само един мъж, с когото бе и придружителят му. Дъщеря ми отиде на регистратура, занесе личната ми карта и обясни какъв е случаят. От там ни помолиха да изчакаме“, подема разказът си читателят ни.

„Минутите обаче минаваха, спешното започна да се позапълва с хора, но мен така и не ме повикаха. След близо 40 минути чакане вече не знаех на кой свят съм буквално. Дъщеря ми попита какво се случва и защо толкова се бавят докторите, имат ли спешен случай, но служителката на регистратура отвърна само „сигналът за вас е подаден““, добавя той.

По думите му обаче в това време от „Спешното отделение“ е излязъл млад доктор, който извадил телефона си и се заоглеждал. Забелязал червенокоса дама, от чието устройство се разнесла мелодия и набързо й казал да влиза, а ако не е минала през регистратура, да го направи.

„Жената беше много по-добре от мен и други чакащи, но видимо бе позната на доктора, който придружавайки я към спешното започна да я разпитва какви точно са оплакванията й“, споделя читателят на БЛИЦ, който казва, че така доста хора са предредили опашката.

„Човекът преди мен дори призна, че хора със симптоми като неговите, вече са го изпреварили със същата „връзкарска процедура“ преди да дойдем в болницата“, казва мъжът.

„В отделението имаше възрастна жена, беше на предела на силите си, видимо й бе много зле, свличаше се от стола, а внукът й, седящ до нея, бе с насълзени очи, защото никой не й обръщаше внимание“, споделя още той.

„Дъщеря ми отново отиде на регистратура и помоли жената да й каже какво се случва и дали докторите имат много работа. Тя помоли да й кажат дали ще могат да ме приемат, защото се притеснява, че симптомите отговарят на вече прекарания от мен инсулт и бързата и навременна реакция при тези ситуации е изключително важна.

Искаше да знае, ако докторите имат много работа, защото в крайна сметка всичко се случва, но, ако това е така, да тръгнем към друга болница. Служителката обаче, видимо вече изнервена, й каза, че си има работа и няма да се свърже с докторите в отделението“, спомня си мъжът.

Хората масово са започнали да недоволстват и са давали куп примери за подобно отношение и в предишни пъти, когато са посещавали отделението.

„Отказахме се, дъщеря ми просто побесня. Качи ме в колата и отидохме към „Софиямед“. Там в коридора на „Спешното отделение“ имаше служител, който питаше всеки пристигащ какви са симптомите му и какъв е поводът за посещение. Именно тя приоритеризираше случаите и разпределяше пациентите. Моментално ме приеха и ме прегледаха. Отношението бе различно, хората бяха мили, вежливи, усмихнати и ми помогнаха“, разказва човекът.

От Агенция БЛИЦ ще потърсим болница ИСУЛ за становище по казуса още в първия работен ден на 2024-а година и се ангажираме да го предоставим на читателите си.

Continue Reading

Previous: Урок по история: Знаете ли кой е дясната ръка на Гоце Делчев
Next: България потъна в траур: Почина Стоян Георгиев-Тяната

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
  • Никога не бях казвала на семейството на съпруга си, че разбирам испански.
  • На двадесет и седем години съм и дълго време бях убеден, че в любовта съм пълен провал. Личният ми живот се свеждаше до кратки увлечения и учтиви раздели. Нищо истинско, нищо трайно.
  • След дългото боледуване на съпруга ми тишината не беше спокойствие. Беше остатък от шум, който си беше отишъл, а в ушите ми още кънтеше. Понякога, когато стоях сама в кухнята, ми се струваше, че ще чуя отново онова равномерно писукане, от което се бях научила да разпознавам страх, надежда и безсъние само по една промяна в ритъма.
  • Ноемврийският вятър гонеше сухи листа по тротоара, а Андрей стоеше пред витрината на бижутерийния магазин и гледаше отражението си. Петдесет и две години. Сивина по слепоочията. Скъпо палто. Часовник, струващ повече от годишната заплата на обикновен човек.
  • Той беше човекът, за когото пишеха лъскавите списания. Успешни инвестиции, луксозни вили, яхти, охрана, заседания зад затворени врати. Имаше всичко, което може да се купи.
  • „Виж я ти, твоята селянка е дошла да дояжда остатъците!“ изсмя се Алла, докато сочеше с пръст в изискания ресторант.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.