Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Без категория
  • Опашката на смъртта в ИСУЛ, хора плачат в ужас
  • Без категория

Опашката на смъртта в ИСУЛ, хора плачат в ужас

Иван Димитров Пешев януари 2, 2024
sdvsdfgsdfgfdhfgh

УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ е една от най-известните столични болници, която разполага и със спешен кабинет, в който може да отиде всеки гражданин при нужда, дори и по празниците.

Софиянец се свърза с Агенция БЛИЦ и разказа пред какъв кошмар обаче е бил изправен, когато е опитал да потърси помощ в последния работен ден за 2023 година.

Човекът е получил инсулт преди няколко месеца, а в петък (бел. ред. 29 декември) е усетил изтръпване в левия крак, лявата ръка и лявата страна на лицето.

„Близките ми решиха, че няма време да губене. Вместо да викаме линейка, защото често се чака дълго време, докато тя успее да стигне до адреса, директно се качихме на семейния автомобил и за няма и 5 минути вече бяхме в ИСУЛ. Пред спешния кабинет имаше само един мъж, с когото бе и придружителят му. Дъщеря ми отиде на регистратура, занесе личната ми карта и обясни какъв е случаят. От там ни помолиха да изчакаме“, подема разказът си читателят ни.

„Минутите обаче минаваха, спешното започна да се позапълва с хора, но мен така и не ме повикаха. След близо 40 минути чакане вече не знаех на кой свят съм буквално. Дъщеря ми попита какво се случва и защо толкова се бавят докторите, имат ли спешен случай, но служителката на регистратура отвърна само „сигналът за вас е подаден““, добавя той.

По думите му обаче в това време от „Спешното отделение“ е излязъл млад доктор, който извадил телефона си и се заоглеждал. Забелязал червенокоса дама, от чието устройство се разнесла мелодия и набързо й казал да влиза, а ако не е минала през регистратура, да го направи.

„Жената беше много по-добре от мен и други чакащи, но видимо бе позната на доктора, който придружавайки я към спешното започна да я разпитва какви точно са оплакванията й“, споделя читателят на БЛИЦ, който казва, че така доста хора са предредили опашката.

„Човекът преди мен дори призна, че хора със симптоми като неговите, вече са го изпреварили със същата „връзкарска процедура“ преди да дойдем в болницата“, казва мъжът.

„В отделението имаше възрастна жена, беше на предела на силите си, видимо й бе много зле, свличаше се от стола, а внукът й, седящ до нея, бе с насълзени очи, защото никой не й обръщаше внимание“, споделя още той.

„Дъщеря ми отново отиде на регистратура и помоли жената да й каже какво се случва и дали докторите имат много работа. Тя помоли да й кажат дали ще могат да ме приемат, защото се притеснява, че симптомите отговарят на вече прекарания от мен инсулт и бързата и навременна реакция при тези ситуации е изключително важна.

Искаше да знае, ако докторите имат много работа, защото в крайна сметка всичко се случва, но, ако това е така, да тръгнем към друга болница. Служителката обаче, видимо вече изнервена, й каза, че си има работа и няма да се свърже с докторите в отделението“, спомня си мъжът.

Хората масово са започнали да недоволстват и са давали куп примери за подобно отношение и в предишни пъти, когато са посещавали отделението.

„Отказахме се, дъщеря ми просто побесня. Качи ме в колата и отидохме към „Софиямед“. Там в коридора на „Спешното отделение“ имаше служител, който питаше всеки пристигащ какви са симптомите му и какъв е поводът за посещение. Именно тя приоритеризираше случаите и разпределяше пациентите. Моментално ме приеха и ме прегледаха. Отношението бе различно, хората бяха мили, вежливи, усмихнати и ми помогнаха“, разказва човекът.

От Агенция БЛИЦ ще потърсим болница ИСУЛ за становище по казуса още в първия работен ден на 2024-а година и се ангажираме да го предоставим на читателите си.

Continue Reading

Previous: Урок по история: Знаете ли кой е дясната ръка на Гоце Делчев
Next: България потъна в траур: Почина Стоян Георгиев-Тяната

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.