Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Днес е IT експерт, печели 5 пъти повече от лигльовците с лимузини
  • Новини

Помните ли Кристиян, който тръгна с метро за бала си? Днес е IT експерт, печели 5 пъти повече от лигльовците с лимузини

Иван Димитров Пешев юли 22, 2022
lgaigoaogaolim.jpg

Историята, която потресе хората във фейсбук преди 4 години, има с щастливо продължение. Преди 4 години една снимка разтърси и разплака хиляди хора във фейсбук, припомня Е-новини.

Под нея беше написана една потресаваща история – за Кристиян, когото никой от съучениците не взема в скъпата си кола на бала, защото е… беден. Той тръгва към метрото в дъжда, а една дама, като разбира какво се е случило, моментално пали колата и го закарва на бала.

Ето и самата случка, разказана от дамата, която го откара на бала със собствената си кола. Жената се подписва само като В. В. и не желае да си каже името, защото смята, че това няма значение:

“Бал 24.05.2016 г. Наблюдаваме момчето със светлосиния костюм. Чудех се дали да пиша, но съм доста огорчена и разочарована, затова реших да споделя какво се случи. Пред блока ни се „изсипа“ цял клас абитуриенти с луксозни коли, джипове, лимузини, коя от коя по-луксозна.

Всичко беше хубаво, хората се забавляваха, брояха от 1 до 12, а бе всичко както си му е редът. Заваля и се скрих под козирката, целият клас вече беше в апартамента на съседката ми/тяхната класна, когато пристигна пеша закъснялото момче със светлосиния костюм. Отворихме му входната врата, казахме му къде да се качи, той благодари и приключихме.

Добре де, стана време да тръгват към хотела, излизат всички, качват си се по колите… и си заминават.

Изпращам ги аз като типичната клюкарка и виждам отново момчето със синия костюм да ходи пеша по улицата надолу. Питам съседа ми: Далече ли е паркирал човекът, който го кара, при което чувам отговор който ме шашна, стъписа: „Ами не, той е пеша, отива към метрото.“

Викам… МОЛЯ?!? От там газззз към нас, оставям кучето си, грабвам ключовете от колата и с 300… да го догоня. Намерих го, тъкмо щеше да пресича, почнах да бибиткам, отварям вратата викам: „Влизай, днеска си с мене“. Къде се намира хотелът??

Момчето влезе притеснено, ами хотелът е след „Хемус” по бул. „Черни връх”… Викам, добре. Аз карам, Вие ще ме упътвате. Тръгнахме и питам, защо не питахте дали някой не може да Ви вземе с тях?

Ами питах ги, всички ми отказаха. В едната кола били само момичета, в другата класната, а другите ми казаха: „Бегай от тука бе, разкарай се“. Ейййй, викам, да няма места, а тази лимузина??? А другите джипове, как пък едно място не се намери??? Как може да са толкова озлобени и егоистични??? И той вика, ами не можем да ги съдим, такива са, каквито са си и се усмихна.

За момент се замислих как са го изпратили горките му родители, тихо кротко с метрото… без обичайното бибиткане, балони, броене… та той нямаше дори чадър. Добре, че спря да вали.

Само защото момчето не се държеше като другите – просташки, грубо, невъзпитано и защото беше свит, срамежлив и притеснителен, никой не го покани в колите си, които бяха взели „Под наем“, нали се сещаш… големите гъзари. Та хвана ме яд на днешната младеж, как само го отбягваха… и к’во като е по-беден? Аз пък си му бях дама на бала и си го закарах до хотела!

През цялото време ми благодареше… миличкият. Почувствах се щастлива, че макар и с малко съм помогнала. Тези, с които е учил толкова години, се направиха, че не го познават а аз, която дори не го познавах, се радвам, че се запознах с такава чиста душа, с такова възпитано момче. Колко заслепени са хората…

Спасихте от дъжда – вашите скъпи дрехи, прически, грим и обувки, но оставихте момчето да ходи пеша към метрото, валейки го дъжд, ходейки с наведена глава в един от уж най-щастливите му дни, неговия бал.
Поздравявам те, Кристияне, че не свали усмивката от лицето си… нито веднъж. Честито завършване и успех!“

А ето и коментар с днешна дата, публикуван в tns.bg:

„До съучениците на Кристиян, помните ли го? Днес, вече 4 години, откакто вие поехте по пътя на живота, имаме новини за вас! Помните ли Крис, за когото не намерихте място в нито една кола, помните ли тази душица, на която се подигравахте колко е загубен и смешен и така 4 години?

Ами минаха вече 4 години от завършването ви, днес Крис е успешен IT специалист и изкарва – докато добавя най-престижните дипломи в IT сектора, някъде към пет пъти повече от вас.

А вие? Вие все още го играете на мутри и кифли с парите на родителите ви! Поздрави и за класната за отношението й, с което възпита мутри и кифли, а Крис – Крис е добре.

Публикация във фейсбук на „Групата на Овча Купел 1, 2 и стара част“

Вижте нашите специални оферти и няма да съжалявате:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Рамбо в униформа: Полицай сам преби петима до Орлов мост
Next: Извънредна информация! Младеж загина по време на работа, бил е затрупан жив

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
  • Лилия нахлу в кабинета на мениджъра, без да почука. Дървената врата се блъсна с тътен в стената, но мъжът зад махагоновото бюро дори не вдигна поглед. Той бавно подписваше някакъв документ, сякаш нейното нахлуване беше просто лек повей на вятъра.
  • Занесох пържолата с лют сос на мама на служебното събиране. Беше петък вечер, от онези лепкави, летни вечери, в които въздухът е тежък от обещания за буря и неизказани думи
  • Всичко започна, както започват толкова много неща в нашия дигитален век – с плъзгане надясно. Бях в онзи странен период на живота си, малко след тридесетте, в който апартаментът ми беше единственото сигурно нещо
  • Бебето ни тъкмо започна да пълзи, затова спряхме да носим външни обувки вкъщи. Малкият Мартин изследваше света с длани и колене, а аз бях обсебена от мисълта за чистотата на пода, който той опитваше да оближе при всяка възможност
  • Сестра ми скоро се омъжва. Годеникът ѝ каза, че „ще създам драма“, и ме отписаха от списъка с гости. Но вече ѝ бях обещал помощ с разходите по сватбата. Сега не спира да ми пише за парите. Отказах да платя
  • Баща ми ме е отгледал. Кирил. Този факт беше толкова фундаментален, колкото и въздухът, който дишах. Но аз обичах и двамата си родители. Тази сложна аритметика на сърцето беше моят постоянен спътник
  • Съпругата ми и аз си лежахме на дивана, гледахме MasterChef както обикновено. Вечерта беше тиха, само приглушените звуци от телевизора нарушаваха спокойствието на апартамента ни. Ани беше свила крака под себе си
  • Четиридесет години. Точно толкова се бяха изнизали, откакто Маргарита за пръв път прекрачи прага на голямата административна сграда в центъра на града. Четиридесет години, в които всеки ден беше почти копие на предишния
  • Родителите на съпруга ми, Мартин, се държаха с нашия дом като с техния. Не беше просто въпрос на гостоприемство; беше въпрос на собственост. Те имаха ключ. Отначало това изглеждаше като мил жест, гаранция за „ако се случи нещо“. Но „нещо“ се случваше всеки ден.
  • След десет години брак открих, че съпругата ми ми изневерява — с моя собствен брат.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Излязох в пенсия миналата година и сега гледам палавите си внуци. Предупредих сина си, Антон, и снаха ми, Десислава, да ги научат на обноски, иначе ще спра да ги гледам. Петгодишният Петър тъкмо беше изсипал кутия
  • Студената светлина на телефона прорязваше ранната утрин. Беше съобщение в семейния чат. Групата, иронично наречена „Сплотените“, която отдавна служеше само за размяна на банални поздрави за рождени дни и пасивна агресия, прикрита зад емотикони.
  • Шефът ми, Мартин, непрекъснато ми се оплакваше от семейството си — дори извън работно време. Вечерни обаждания. Съобщения в седем сутринта в неделя. Беше постоянен поток от недоволство, който се изливаше в собствения ми живот, замърсявайки оскъдното ми свободно време.
  • Свекър ми, Стефан, години наред се подиграваше на свекърва ми, Лидия, с „шеги“, които всъщност бяха жестоки. Бяха като малки, отровни стрелички, изстрелвани с усмивка на лице. Всички се смееха. Нервно
  • Обожавам снаха си като част от семейството. Лилия беше тиха, умна, светлина в понякога твърде мрачния, амбициозен свят на моя съпруг Ивайло и сина ни Пламен. Тя беше крехкото равновесие, от което се нуждаехме
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.