Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Банкер от България и семейството му живеят в Лондон като първобитни хора, за да пестят от ток и отопление
  • Новини

Банкер от България и семейството му живеят в Лондон като първобитни хора, за да пестят от ток и отопление

Иван Димитров Пешев ноември 21, 2022
bannkekekrkasbg.jpg

Пестелив баща включва отоплението си веднъж седмично и кара семейството си да носи фенери, за да спести пари.

53-годишният българин Чавдар Тодоров живее в Лондон. Той е въвел политика „без електричество у дома“, за да намалят годишната си сметка за ток от 3800 паунда.

Чавдар Тодоров е взел множество фенери за 8,48 паунда и сега той, жена му и двете му деца ги използват, за да се придвижват из къщата, след като се стъмни.

 Челните фенери, които се включват сами и реагират на движение.

Не изпускай тези оферти:

Това означава, че той, съпругата Мода на 49 г., и децата им Никол на 20 г. , и Тео на 14 г., се топлят, като се увиват в палта и одеяла, а отоплението в дома им се включва само веднъж седмично.

Тодоров е банкер по професия.

„Сякаш сме се върнали в 18 век. Не знаем каква ще бъде сметката, така че правим всичко възможно. Носим фенерчетата на главите си. Придвижваме се, без да палим светлините.Намаляваме гледането на телевизия и я пускаме само ако се налага“, казва той пред английското издание Daily Mail.

Г-жа Тодорова е учител по йога от Барнет, Лондон.

„Опитваме се да мислим позитивно, но е трудно. Не пускам парно, ако съм сам вкъщи и просто си държа якето. Съпругът ми излезе със забавната идея за използване на фенерчета. Държим светлините изключени и използваме фенерчетата си, но е страшно и не се чувствам толкова в безопасност… В нашия район е имало много кражби с взлом. Запалваме свещи и се опитваме да го направим романтично.“

Г-жа Тодорова твърди, че дори и с промените семейството е нервно как ще изглежда следващата им сметка.

„Преди плащахме 140 паунда на месец, а през юни скочиха до 320 паунда“, обяснява тя пред Daily Mail.

„Задната ни врата не е много изолираща и наистина можете да почувствате студа и вятъра… Включваме отоплението само веднъж седмично, само за да вкараме малко топлина в къщата“, разказва тя.  

Въпреки това г-жа Тодорова се надява, че те няма да се превърнат в постоянна основна част от нейното домакинство занапред.

Съпругът й описва ситуацията като „от 18 век“.

„Не знаем каква ще е сметката в края на месеца, така че правим всичко възможно. Сега мога да нося фенерчето и да се придвижвам, без да паля светлините. Намаляваме гледането на телевизия и я пускаме само понякога. Правим всичко, което можем“, допълва Чавдар. 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Психиатър посочи какво точно е спасило Сашко
Next: Трагедия! Зъболекар загина в зверска катастрофа с 4 коли на АМ Струма

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.