Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Български шериф в Канада: Ще ви кажа истината защо напуснах България
  • Новини

Български шериф в Канада: Ще ви кажа истината защо напуснах България

Иван Димитров Пешев май 25, 2023
sherrafasfasdasd.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Той е заловил един от най-големите балкански ганстери, а днес той е опасно близко до най-лукавите престъпници в Канада.

„В живота си не съм взел никога един цент подкуп. Никога не съм излъгал, не съм се корумпирал и за мен излизането, напускането на България по този начин беше единственият шанс да запазя тези мои ценности и едновременно да работя работата, която обичам”, признава той.

Роден е във Велинград. Винаги е имал една мечта – да бъде полицай. Влиза в системата на МВР на 22. Скоро след това го наемат в звеното на Интерпол в България.Там работи активно в борбата срещу трафика на хора и по издирването на най-опасните престъпници.

„Отделяха се много сериозни пари, полагаха се много усилия на държавно и международно ниво. Това беше в периода на присъединяване на България към ЕС. И аз съм много горд, че аз и моите колеги постигнахме едни доста добри резултати”, споделя Борис.

Да заловиш най-опасния жив сърбин

Сретен Йосич, по прякора Йоца Амстердама, е най-големият балкански наркобос и най-опасният жив сърбин. През 2002 г. е зрелищно арестуван в София, където живеел под чужда самоличност. В акцията по залавянето и предаваното му заслуга има и Борис.

Като агент на Интерпол сътрудничи с чуждите бюра за сигурност по случая: „Почти се стигна до сблъсък между две служби, защото нямаше достатъчно комуникация, правилен обмен на данни и това можеше да изиграе една много лоша шега”. С времето еуфорията от добре свършената работа отстъпва място на реалността:

„Никой от нас не отива в полицията заради пари. Но все пак полицаят трябва да има статут най-малкото, за да бъде независим и да си върши работата Според мен по това време ние нямахме никакъв статут. Виждах някои процеси, които така у мен будеха много сериозно безпокойство: на реставриране на стари практики, лица в службите на МВР от времето на комунизма, стари обичай, манталитет”.

Дестинация: Канада

Така решава да замине отвъд Океана. В Канада. Започва работа като охранител в болница в Отава. А година по-късно охранява летището в Калгари. Градът е с размерите на София. Там живеят над 1,6 млн. души. Около 800 от тях – българи.

Като всяко начало, и това е трудно: „Учех езика много упорито. Терминологията и това беше един такъв преходен, много труден за мен период. Ниско заплащане, установяване, свикване с държавата, с обичаите…”.

Борис не оставя мечтата си да бъде полицай. Явява се на конкурс в местния департамент на шерифите. Назначават го в отдел за ескорт на високорискови престъпници.

Носи значката си с гордост, но и с голяма отговорност: „Този бадж ти го връчва един началник с много пагони на рамото, който ти казва така: „Това е власт, която ти се дава от народа и тази власт е за народа”. Тоест вие няма да служите на някаква шайка самозабравили се бандити горе, а ще служите на хората”.

11 години по-късно, тези думи отекват в съзнанието му. Не по този начин се гледа на професията „полицай” в България, смята той:

„В България за съжаление полицията се възприема все още като инструмент на репресивната власт. Хората се страхуват от полицаите. Имат по-скоро негативно отношение.

Там е точно обратното. Полицаят е човек, на който ти знаеш, че можеш да се обърнеш към него за всяко нещо.
Не казвам, че всички полицаи са корумпирани в България. Има много, много съвестни хора, които страдат всеки ден, само и само да си вършат работата, но това е един много малък процент”.

Като шериф диша във врата на най-опасните престъпници в Канада. Ескортирал е по въздух десетки. А рисковете дебнат отвсякъде.

За късмет никога не се разделя с един талисман: „Това е една наша значка. Полицаите на запад по принцип имаме така една лека закачка, ако се засечем в бар и аз представя този талисман на колега – това се казва challenge coin . Той трябва да ми постави неговата до моята и сме ок. Ако той липсва, няма я неговата, ми купува бира и обратното”.

След дни Борис отново отлита за Канада. Път обратно към България на този етап не вижда: „Все се надявах така тайничко аз да съм сбъркал и нещата тука да се оправят, но за съжаление не го виждам в момента”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Обява за апартамент изненада всички: Който иска да живее тук, трябва да се яви на специален тест
Next: 5 непростими грешки при приготвянето на месо, които го правят жилаво, твърдо и безвкусно

Последни публикации

  • Влязох в ресторант, за да изям остатъците, оставени от други… защото умирах от глад.
  • Двама полицаи стояха в хола ни, докато Виктория ридаеше истерично и сочеше към мен с треперещ пръст.
  • Слухът започна от една обикновена прегръдка.
  • Всичко започна с дъжд, който сякаш имаше лична причина да ме преследва.
  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
  • Гласът беше женски, премерен, сякаш тази реплика отдавна е отрепетирана и чака точния миг да се изрече.
  • След дълга и изтощителна работна смяна исках единствено уюта на дома. Мислех само за топъл душ, тишина и легло, в което да се разпадна на спокойствие. Но още щом поставих ключа в ключалката, нещо ме дръпна обратно в реалността.
  • Загубих бебето си в тридесет и втората седмица и се прибрах от болницата с празни ръце.
  • Сутринта пак ме събуди болката. Не беше остра, а упорита, сякаш някой ме дърпаше обратно към леглото, към старостта, към онова „няма смисъл“, което се промъква тихо, когато човек остане сам твърде дълго.
  • Аз съм на двадесет и шест, а съпругът ми Владо е на двадесет и седем. Женени сме от две години, а преди четири месеца се преместихме в къщата, която трябваше да бъде нашата мечта.
  • Бях още в униформа, лепнеща по гърба ми, а болката в крака ми се опитваше да изяде мислите ми една по една.
  • Ключът изстина в дланта ми още преди да го пъхна в ключалката. Металът сякаш помнеше чужди пръсти, чужда бързина, чужда вина.
  • Поех дълбоко въздух, пръстите ми трепереха над екрана на телефона. Това беше последният шанс, който им давах.
  • Пискливият звук на сърдечния монитор беше единственото, което не ме лъжеше.
  • Миналия месец татко ми каза, че е променил напълно завещанието си, така че всичко да отиде при нея. Той го каза нежно, добавяйки: „Трябва да се грижим за Лив.“ Но леката усмивка, която тя ми хвърли, ми остана в ума.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Влязох в ресторант, за да изям остатъците, оставени от други… защото умирах от глад.
  • Двама полицаи стояха в хола ни, докато Виктория ридаеше истерично и сочеше към мен с треперещ пръст.
  • Слухът започна от една обикновена прегръдка.
  • Всичко започна с дъжд, който сякаш имаше лична причина да ме преследва.
  • След погребението на младата съпруга на криминалния бос гробището опустя така рязко, сякаш някой дръпна завесата на света. Скъпите автомобили изчезнаха един по един. Охраната се разтвори в мрака като черни сенки. Роднините си тръгнаха, без да се обръщат, а гостите, които не познаваха никого, се качиха в колите си и отнесоха със себе си шепота и страха.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.