Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Български шериф в Канада: Ще ви кажа истината защо напуснах България
  • Новини

Български шериф в Канада: Ще ви кажа истината защо напуснах България

Иван Димитров Пешев май 25, 2023
sherrafasfasdasd.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Той е заловил един от най-големите балкански ганстери, а днес той е опасно близко до най-лукавите престъпници в Канада.

„В живота си не съм взел никога един цент подкуп. Никога не съм излъгал, не съм се корумпирал и за мен излизането, напускането на България по този начин беше единственият шанс да запазя тези мои ценности и едновременно да работя работата, която обичам”, признава той.

Роден е във Велинград. Винаги е имал една мечта – да бъде полицай. Влиза в системата на МВР на 22. Скоро след това го наемат в звеното на Интерпол в България.Там работи активно в борбата срещу трафика на хора и по издирването на най-опасните престъпници.

„Отделяха се много сериозни пари, полагаха се много усилия на държавно и международно ниво. Това беше в периода на присъединяване на България към ЕС. И аз съм много горд, че аз и моите колеги постигнахме едни доста добри резултати”, споделя Борис.

Да заловиш най-опасния жив сърбин

Сретен Йосич, по прякора Йоца Амстердама, е най-големият балкански наркобос и най-опасният жив сърбин. През 2002 г. е зрелищно арестуван в София, където живеел под чужда самоличност. В акцията по залавянето и предаваното му заслуга има и Борис.

Като агент на Интерпол сътрудничи с чуждите бюра за сигурност по случая: „Почти се стигна до сблъсък между две служби, защото нямаше достатъчно комуникация, правилен обмен на данни и това можеше да изиграе една много лоша шега”. С времето еуфорията от добре свършената работа отстъпва място на реалността:

„Никой от нас не отива в полицията заради пари. Но все пак полицаят трябва да има статут най-малкото, за да бъде независим и да си върши работата Според мен по това време ние нямахме никакъв статут. Виждах някои процеси, които така у мен будеха много сериозно безпокойство: на реставриране на стари практики, лица в службите на МВР от времето на комунизма, стари обичай, манталитет”.

Дестинация: Канада

Така решава да замине отвъд Океана. В Канада. Започва работа като охранител в болница в Отава. А година по-късно охранява летището в Калгари. Градът е с размерите на София. Там живеят над 1,6 млн. души. Около 800 от тях – българи.

Като всяко начало, и това е трудно: „Учех езика много упорито. Терминологията и това беше един такъв преходен, много труден за мен период. Ниско заплащане, установяване, свикване с държавата, с обичаите…”.

Борис не оставя мечтата си да бъде полицай. Явява се на конкурс в местния департамент на шерифите. Назначават го в отдел за ескорт на високорискови престъпници.

Носи значката си с гордост, но и с голяма отговорност: „Този бадж ти го връчва един началник с много пагони на рамото, който ти казва така: „Това е власт, която ти се дава от народа и тази власт е за народа”. Тоест вие няма да служите на някаква шайка самозабравили се бандити горе, а ще служите на хората”.

11 години по-късно, тези думи отекват в съзнанието му. Не по този начин се гледа на професията „полицай” в България, смята той:

„В България за съжаление полицията се възприема все още като инструмент на репресивната власт. Хората се страхуват от полицаите. Имат по-скоро негативно отношение.

Там е точно обратното. Полицаят е човек, на който ти знаеш, че можеш да се обърнеш към него за всяко нещо.
Не казвам, че всички полицаи са корумпирани в България. Има много, много съвестни хора, които страдат всеки ден, само и само да си вършат работата, но това е един много малък процент”.

Като шериф диша във врата на най-опасните престъпници в Канада. Ескортирал е по въздух десетки. А рисковете дебнат отвсякъде.

За късмет никога не се разделя с един талисман: „Това е една наша значка. Полицаите на запад по принцип имаме така една лека закачка, ако се засечем в бар и аз представя този талисман на колега – това се казва challenge coin . Той трябва да ми постави неговата до моята и сме ок. Ако той липсва, няма я неговата, ми купува бира и обратното”.

След дни Борис отново отлита за Канада. Път обратно към България на този етап не вижда: „Все се надявах така тайничко аз да съм сбъркал и нещата тука да се оправят, но за съжаление не го виждам в момента”.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Обява за апартамент изненада всички: Който иска да живее тук, трябва да се яви на специален тест
Next: 5 непростими грешки при приготвянето на месо, които го правят жилаво, твърдо и безвкусно

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.