Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • В това българско село още чуват камбаните на храм, зарит от 5 века
  • Новини

В това българско село още чуват камбаните на храм, зарит от 5 века

Иван Димитров Пешев юли 8, 2023
zzaasrrrwwqrqwr.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Възрастните хора в село край Благоевград „чуват“ през нощта да бият камбаните на покрита преди 5 века с пръст черква. Зовът от отвъдното идва срещу празника на „Свети Харалампий“, покровител на пчеларите.

От над 500 години една легенда за затрупан с пръст храм битува и се предава от поколение на поколение в село Габрово. То се намира на 20 километра западно от Благоевград.

Според легендата, разказана от Зорка Сукалинска, в първите години на турското робство се понесла черната вест, че нахлуващите османлии палят и унищожават християнските храмове. В голямото по това време село Габрово имало черква, наречена „Свети Харалампий“. До него имало каменна чешма с два медни чучура.

Изправено пред заплахата храмът им да бъде унищожен, населението на селото решило да го скрие завинаги от очите на поробителите.

Всички започнали да носят пръст, за да засипят храма. Възрастните жени мъкнели пръстта в престилки и цедилки, мъжете в кошери и коне, децата в кошници.

Така на мястото на храма се издигнал голям връх. Нарекли го „Градището“. Турското иго се оказало дълго, но хората не забравили за храма си, покрит с пръст.

Предавали от баща на син за скритата църква. Нещо повече, нощем чували да бият камбаните. Чуват ги и днес.

През 1912 година решили да отнемат земята и разкрият храма. Някой обаче им казал, че зарита църква не може да се разкрие, докато не се даде кървав курбан, да се жертва човешко същество. „Кой ще даде чедото си за курбан“, пита риторично леля Зорка. Така храмът си останал зарит.

Тогава било решено върху стръмния хълм в началото на село Габрово да се построи параклис.

На високия откъм къщите на махалата над 30 метра стръмен връх бил изграден параклис на „Св. Харалампий“. През социализма той позападнал, преди 15-ина години с усилията на местни родове той бил ремонтиран. В параклиса на върха отслужват водосвет на деня на светеца, покровител и на пчеларите.

В 10 часа отец Кирил излиза от дома си на около 500 метра от параклиса и заедно със съпругата си Зорка Сукалинска тръгва да отслужи водосвет и благослови произведения през изминалата година мед. Отецът с побеляла брада се катери на зиг-заг по тясната пътечка, върви към своята Голгота, воден от жена си.

Горе го чакат вече петима. Сред тях и Галя Велкова-кметски наместник на селата Габрово, Лешко и Дебочица. Докато отец Кирил се готви да изнесе службата, пристигат още две жени.

Така в малкия храм, брулен от вятъра се събират 9 души. Отец Кирил слага патрахила и започва да води службата. След което благославя петте буркана мед, донесен заедно с две погачи. Жените раздават за здраве от погачите. Студеният вятър свисти и брули параклиса, а някъде отдолу, в основата на хълма и на мен ми се причува камбанен звън.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Най-зловещите и мистериозни места в България: Тръпки ще ви побият от историите
Next: Една от най-големите мистерии у нас: Глухите камъни в Родопите и къде отива звукът

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.