Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Да си спомним за Надя Тодорова, която измисли култовото Роднина – милиционер, роднина – милиционер
  • Новини

Да си спомним за Надя Тодорова, която измисли култовото Роднина – милиционер, роднина – милиционер

Иван Димитров Пешев април 24, 2023
naddydyasydasdasd.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Надя Тодорова ни радваше със своите култови реплики в редица български филми.

 

Всички помним тази крилата фраза от филма “Опасен чар”. Оказва се, че тя не е на сценаристката Свобода Бъчварова, а хрумва на самата актриса Надя Тодорова по време на снимките на продукцията.
“Двамата с Георги Русев умувахме как да запушим устите на онези, които ще ни завиждат за зетя милиционер.

Шегувахме се как ще подредим гостите на трапезата и аз подхвърлих: “Ами да ги сложим роднина – милиционер, роднина – милиционер”, разказваше приживе голямата актриса Надя Тодорова.
Тя грабва вниманието на публиката, макар да не е играла главни роли в родното кино. Тя бе емблематичната екранна партньорка на Тодор Колев и на Стефан Данаилов, като с последния се чуваше до последно, а той винаги е споделял, че Надя му е на късмет.

Надя Тодорава е родена на 1 ноември 1925 г. в Асеновград. Тя не става веднага актриса, а слават я застига едва на близо 50-годишна възраст.

 

Първоначално играе в театрите в Смолян, Габрово, Сливен и Пазарджик, а дебюта си пред камерата прави през 1974 г. с филма “Трудна любов”. Играе в над 40 филма, между които “Записки по българските въстания”, “Снаха”, “Войната на таралежите”, “Дами канят”, “Опасен чар”, “Вчера”, “Адио, Рио”, “Двойникът”, “Господин за един ден”.

 

Чаровната ни актриса всъщност първо записва право в Софийския университет. Тайно от родителите си се явява на кастинг в родния Асеновград за ролята на Жулиета. И тогава театърът я превзема.

Години по-късно я открива родното кино. И режисьорите сякаш започват да наддават за актрисата, когато тя вече е около 50-е години. В нея всичкобеше голямо – и габаритите, и талантът, и сърцето, и чувството за хумор, разказват хора, работили с Надя Тодорова.

Най-често я снима Иван Андонов. За него тя бе в графата му “любими артисти”.

Когато през 1977 г. Младен Киселов става директор на Сатиричния театър, кани Надя Тодорова в трупата му. Тя мисли дълго, но накрая отказва и остава в Асеновград, за да гледа болните си родители.

С Никола Теменугов се женят през 1952 г. През 2002-а отбелязват златната си сватба с църковен брак. След смъртта на съпруга си през 2009 г. Надя Тодорова отива да живее в чешката столица, където дъщеря й Антоанета работи. В Прага и си отиде голямата актриса на малки роли в българското кино Надя Тодорова през 2016 г.

Нека си спомним за тази голяма жена с част от незабравимите й реплики в киното:

“Вземи ме, лодкарьо, на своята ладия лека”.

“Сериозно, Екиме, да вземем да забегнем с тебе някъде, да изоставим тоя прованс. Не случих с моите бракове, не случих – първият се оказа пияница, вторият ме обърка професионално. Ми аз имам златна професия, фризьорка. Заради него напуснах. Искал да става белетрист; пък е алергичен – не ми дава да използвам никакви гримове, целият се изприщва”

“Ми говорителките, не ги ли видиш какви са чуми в главите, една свястна фризьорка нямат.”

“Един мъж трябва да яде много”

“Пуснаха чушки, до обяд щяха да свършат”

“Малко грис халвичка?”

“Ей, някой да не е забравил отворен прозорец? Няма да го плащам аз!”

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Баница за отслабване! Без кори и брашно, пухкава и сочна – ядеш до насита и кантарът не мърда
Next: Бай Вайсел от Родопите: С 50 грама ракия и мед на закуска доживях 100 години

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.