Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Никога няма да забравя този ден, видях го с едното око, Стоичков разплака България
  • Новини

Никога няма да забравя този ден, видях го с едното око, Стоичков разплака България

Иван Димитров Пешев септември 10, 2023
sewtegfdgfhfgh.png

Този ден през 1997 година е историческия футбол.

България побеждава Русия с гол на легендарния защитник Трифон Иванов.

Това класира България на Световното първенство във Франция и изхвърля Русия.

Руснаците обвиняват чешкия рефер, че е помогнал на България като не им е дал 3 дузпи. Това, разбира се, не отговаря на истината.

„Освободихме Русия от Световното“, казва цветисто Христо Стоичков в едно интервю, което предизвиква критики в Русия.

Днес Христо Стоичков няколко дни след Мача на надеждата на Стилиян Петров, се сети отново за този ден.

Преди дни Стоичков говори за Хубчев и каза, че именно неговата защита е била причината за успехите в САЩ 94.

 

Така Камата показа, че никога не е искал славата само за себе си.

Сега отдаде заслуженото и на Трифон Иванов за класирането във Франция.

Той написа много силен пост във Фейсбук:

„Изминаха 26 години! Толкова отдавна беше, но аз никога няма да забравя този ден!

Няма да забравя как с едно око видях Туньо в наказателното поле.

Ех, Трифоне, какъв гол само вкара на руснаците!

Как се радвахме тогава!

Никой от нас не вярваше, че в този ден ще е последното ни до днес класиране на световно първенство! Почивай в мир, приятелю!

И знай – ти класира България на последния ни мондиал!“

Изсипаха се коментари:

„Бях на стадиона. Легендарен пас, легендарен гол, легендарни футболисти! Вечна ти памет, Туньо и почивай в мир! Бъди здрав, H8S Hristo Stoitchkov ! Не толкова отдавна гледахме легенди. А сега…“

„Бях на този мач! Много „закучен“,опасни контри на руснаците- Канчелскис бе труден за опазване и създаде немалко проблеми на нашите защитници, чехът им спря няколко опасни атаки…и най-накрая Трифон взриви стадиона след фамозния пас от теб Ицо! Благодаря ви момчета-донесохте с изпълненията си по терените на света едни от най-щастливите моменти в живота ми!“

„Бях на този мач !
Велик Трифон!
После беше манифестация
до НДК !“

„Гениално талантливи футболисти !И истински хора! Тъжно ,че Трифон Иванов си отиде рано от този свят! Спортните приятелства са вечни! Респект!“

„Двамата мой любими футболисти …. Ицо и Трифон
Трифоне никога няма да бъдеш забравен!“

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Шофьорите в София в шок, чудят се с колко километра да карат по този булевард
Next: Минималната заплата се вдига, но синдикатите искат още

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.