Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Остават 2 седмици до финала на Ергенът. Искам да излезна с името си и да кажа истината за Евгени Генчев
  • Новини

Остават 2 седмици до финала на Ергенът. Искам да излезна с името си и да кажа истината за Евгени Генчев

Иван Димитров Пешев май 5, 2023
egegasidaskdasodisadk.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Бившата стюардеса Виктория Илиева напусна завинаги най-романтичната телевизионна надпревара „Ергенът“, след като не получи роза от Евгени на крачка от големия финал.

„Може да не съм аз твоят човек, но някъде там навън някой много ще те обича, защото ти си великолепна жена! Благодаря ти, че беше тук!“, бяха думите на пианиста на сбогуване с йога инструкторката.

„И аз ти благодаря за всеки момент заедно. Всичко, което изживях с теб тук, наистина беше много специално за мен. От цялото си сърце ти пожелавам да намериш любовта!“, пожела Виктория на пианиста преди да си тръгне от имението на любовта.

Вики не скри, че се е почувствала неразбрана от Евгени по време на разговора им непосредствено преди Церемонията, в който му разкри, че дефиницията ѝ за „влюбване“ е доста по-различна от тази на останалите претендентки в надпреварата:

„За времето ми, прекарано тук, успях да се влюбя в Евгени, но не смятам, че тук е мястото да се разкривам по този начин. Не искам и не мога да бъда като останалите момичета тук, които се хвалят с чувствата си към Евгени и ги споделят на всички.

Това, което изпитвам към него, искам да бъде само между нас двамата. Може би по време на нашия разговор днес останах неразбрана или по-скоро не успях да изразя това, което чувствам. По свой начин казах на Евгени, че съм влюбена в него, но той не ме разбра“.

Тази седмица полуфиналистките в „Ергенът“ отново се включиха в забавни групови предизвикателства, с които Евгени успя да тества както уменията, така и принципите им. В сряда вечер дамите трябваше да отговарят на познавателни и провокативни въпроси, касаещи живота на пианиста извън формата, а победата извоюва студентката по право Микаела, която спечели романтично уединение с „ергена“ из най-красивите бодрумски кътчета.

Тя, от своя страна, използва момента, за да му разкрие за каузата си да помага на хора, жертви на тормоз – нещо, с което и тя се е сблъскала в детството си. Евгени възнагради смелостта на Мика да се разкрие пред него с повече от романтичен жест, с който ѝ даде увереност, че има защо да е на този етап в любовната надпревара.

Зрителите станаха свидетели и на напрежение между пианиста и защитничката на животни Валерия, която той успя да жегне по най-болната ѝ тема, след като организира състезание по приготвяне на най-вкусната домашна баница.

За направата ѝ момичетата трябваше да добият необходимите продукти от първа ръка, но Валерия категорично отказва да издои коза, твърдо отстоявайки принципите си, че никога няма да си позволи да причини страдание на което и да е животно. В крайна сметка, Евгени определи за най-вкусна баницата на Елена, чиито усилия възнагради с индивидуално усамотение, изпълнено с романтика и споделени моменти.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Тайният син на Христо Стоичков – Камата, за който малцина знаят
Next: Евтим Милошев излезе и призна цялата истина за Нончо Воденичаров в Сървайвър

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.