Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Отиде си спасителят на Людмила Живкова
  • Новини

Отиде си спасителят на Людмила Живкова

Иван Димитров Пешев декември 10, 2023
sdfhlkdkghkfdhkfdhgf.png

Навършиха се 50 години от зловещата катастрофа, в която Людмила Живкова се разминава на косъм от сигурна смърт.

 

Дъщерята на Тодор Живков оживява в жестокия инцидент, случил се през ноември 1973 г., единствено и само благодарение на намесата на своя шофьор Симо Тодоров. Близки на спасителя на червената принцеса съобщиха тъжната вест, че той се е споминал на достолепна възраст, но до последните си дни пазел спомена.

 

Неговата племенница Мария разкрива, че заради смелостта му и жертвоготовността му Людмила не загива на мястото на инцидента.

 

„Вуйчо бил първо шофьор на д-р Мара Малеева, майката на Людмила. От 1968 г. е работил за нея. След това става шофьор на Людмила. Самата катастрофа се е случила на Околовръстното шосе в посока към летището, където Людмила е изпращала баща си, заминавал на посещение в Полша. По време на изпреварване ги блъска москвич. Инстинктивно, в последния момент преди удара, вуйчо с дясната си ръка попречил да изхвръкне потрошеното тяло на Людмила от стъклото.

 

Тя се ударила в него, но в силата на удара е можела да мине пред колата и тогава я чакала сигурна смърт“, разказва Мария. Въпреки силните болки и на двамата Симо Тодоров натоварва в ТИР Живкова и моли водача да ги откара в „Пирогов“. За инцидента съпругът ѝ Иван Славков приживе казва: „Като я видях в „Пирогов“, едва я познах. Беше смляна като кайма. Ужас! Ударила се беше в предното стъкло на колата и имаше силно мозъчно сътресение“.

 

„За катастрофата се изписаха и изрекоха много измислици – че били наети убийци, че всичко било нагласено. Глупости, това е истината, казана от вуйчо“, споделя още Мария Тодорова.

Катастрофата, която преживява Людмила Живкова на 12 ноември 1973 г., преобръща живота ѝ. Дъщерята на бившия Първи оцелява по чудо. В болницата тя изпада в кома, която продължава повече от месец. Специалистите обясняват, че Живкова има увредени мозъчни клетки с последствие аневризъм.

 

Поставят ѝ пластина на черепната кутия и ѝ правят повече от десет пластични операции във Франция. Година по-късно червената принцеса залита по източния мистицизъм и окултизма. Тя си отива неочаквано на 21 юли 1981-ва само на 39 години, а кончината ѝ е обвита в мистерия и до днес

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Лора Крумова потопи Асен Василев с този въпрос, последва нещо невиждано
Next: 15 тревожни знака, че сърцето се задъхва – обърнете им внимание, особено ако сте над 60

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.