Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Песента на спасението: Баща и дъщеря, прегърнати 105 часа под руините, с трогателен разказ
  • Новини

Песента на спасението: Баща и дъщеря, прегърнати 105 часа под руините, с трогателен разказ

Иван Димитров Пешев февруари 13, 2023
asssssssssssssssa.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Специалните пратеници на bTV посетиха интензивното отделение на най-голямата болница в Адана. 105 часа, или почти 5 дни, Джем Окур и дъщеря му Танем са прегърнати под останките от дома им. Къщата им в Антакия пада при първия трус в ранните часове на понеделник. „Събудихме се от труса, беше още тъмно“, разказа Танем Окур.

„Сградата започна да пада. Не достигахме изхода. Седнах на дивана и я стиснах силно. Това ни спаси. Върху дивана падна гардеробът, а върху него и целият таван. Образува се кухина, тя беше нашето убежище. Беше около метър на метър“, разказа Джем Окур.

Не е трудно да се забележи колко е силна връзката между този баща и осемгодишната му дъщеря. “Танем беше много, много уплашена”, разказа Джем. „Майка ми беше в другата стая, знаех че не е жива. Бях отчаян като син, бях отчаян и като баща, но не го показвах заради нея“, допълни той.

„Но ти се разплака, като излязохме“, каза Танем.

Няма налично описание.

„Правех се на силен човек, но щом видях спасителите, се разплаках, сълзите просто потекоха“, отбеляза Джем. В най-голямата болница в Средиземноморския регион, тази в Адана, историите като тази на Джем и Танем са хиляди.

А лекарите не са напускали лечебното заведение от първите минутите след труса, включително и директорът.

„Това за нас е пандемия. Пандемия от травматизъм, но оцелелите… те са тези, които ни мотивират безкрайно много“, заяви Сюлейман Четинконар – директор на Градската болница в гр. Адана.

Обратно в болничната стая изскача спомен след спомен.

Джем Окур: Къщата ми я няма.
Танем Окур: Тате, всички къщи ги няма!
Джем: Искам да кажа, че бях готов да разменя още три къщи, ако ги имах, за една единствена бутилка вода. Това искаше Танем през цялото време. Докато чакат спасителите, са играли на думи и са си представяли красиви места, на които биха били. И са си пяли песен – за баща и дъщеря:

„Разкажи ми една приказка татко, нека детството ми е в нея.
Разкажи ми една приказка татко, слънцето ми да бъде в нея“.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Отчаяната майка на 7-годишния Дими: Срината съм, стоя и гледам в една точка, защо, Боже, защо децата?
Next: Купуваме и ядем изпрано и боядисано свинско месо! Ето как да го изчистите от химикалите

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.