Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Тежка съдба на двама братя: Милен губи своите ръце, а 10 годишното му братче се грижи за него, можем да помогнем:
  • Новини

Тежка съдба на двама братя: Милен губи своите ръце, а 10 годишното му братче се грижи за него, можем да помогнем:

Иван Димитров Пешев март 17, 2024
kabratqtat.png

Запознайте се с тежката история на двама братя. Единият е Милен на 20 години, а другият е Пепи и е на 10 години. Двамата са от село Дебелт, Бургас.

При битов инцидент по време на работа през месец октомври 2023 година Милен губи и двете си ръце.

От този момент нататък, животът на двамата братя се преобръща. Налага се 10 годишният Пепи да помага на своя по-голям брат. Баща им също работи, но изкарва скромни средства, което налага семейството да живее в изключително тежки битови условия.

Майката има проблеми, които за съжаление не ѝ позволяват да полага грижи за децата.

Добри хора са се отзовали и успяват бързо да се организират да осигурят безплатни протези за Милен, същите следва да му бъдат изработени от фирма и благодарение на Михаил Христов, пишат от пловдив24.бг.

Другият петък – 22.03 Милен и Пепи ще дойдат до София, за да започне процедурата по изработка на протези. Информацията е на „Подай ръка заедно за по-добро бъдеще“, които са направили кампания и за събиране на средства за младежите.

Поети са транспортът, престоят и грижите за момчетата, именно затова не се събират средства за протези.

За да може семейството да живее един по-нормален живот, в едни по-човешки условия, те имат нужда от подкрепата на обществото. Към момента двамата делят една стая, имат нужда от легла – двойно / персон и половина / единично. Имат нужда от спални комплюкти – цялостно чаршафи, завивки, възглавници, всичко. Имат нужда и от средства, за да могат да поемат своите битови разходи към момента, както и храната.

Имат нужда от килим за стаята – 2 метра на два или 2 метра на 3 метра, към момента двамата стъпват буквално на дъски.

10 годишният Пепи се нуждае от ученически принадлежности и материали. Детето се надява да има свой телефон, тъй като неговият е бил откраднат. Споделя, че обича да кара колело и се надява да си има свое собствено.

За двете момчета се събират и всякакви хранителни продукти. Необходими са им още продукти за лична хигиена, козметика и грижа. Нуждаят се от дрехи и обувки.

Милен носи 43 номер обувки, дрехите са му M размер.

Пепи носи обувки 36 -37 номер, дрехите са размер 140 – 147 см.

По възможност още се търсят холна маса – да не е много голяма, микровълнова фурна.

Преди три месеца със съдействието на кмета на селото на Милен са подадени документи за ТЕЛК, за да му бъде отпусната пенсия.
Дворът на къщата им се нуждае от почистване, тъй като за съжаление към момента е пълен с боклуци.
Ако желаете да подкрепите Милен и Пепи, то можете да го сторите чрез сметка:
BG60STSA93000027878362

Банка ДСК/STSABGSF

Получател; Подай ръка ЗПДБ

Give a Hand ZPDB

Основание: Дарение за кауза 4

Или Дарение за Милен и Пепи

PayPal: [email protected]

Всеки, който желае може да подкрепи семейството и лично на място.

Може да се свържете с организаторите и на 0893-025-067

(Понеделник – петък)

10:30ч.-17:30ч.

Те ще Ви съдействат напълно с всичко, което е необходимо.

Може да дарите и в офиса на адрес:

София, ул. Българска легия 37

За Подай ръка

0893/025-067

Наистина огромни благодарности към Михаил Христов. Той губи своите ръце само когато е на 15 годишна възраст. Въпреки това, не се отказва и става лекоатлет, параолимпиец и трикратен световен шампион на скок дължина за хора с увреждания. Михаил работи и като протезист и създава иновативни протези за хора, които са в нужда.

 

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: До броени дни: Над 10 см сняг трупат на тези места у нас
Next: Това село до София се оказа с най-екологичните въздух и вода

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.