Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е българската пещера в която са били много холивудски звезди
  • Новини

Това е българската пещера в която са били много холивудски звезди

Иван Димитров Пешев юни 26, 2023
sastredetetvv.png

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

Деветашката пещера се намира на около 15 км от Ловеч. Носи името си от близкото село Деветаки. Особеното е, че на тавана има 7 прозореца.

В близкото минало е била секретен военен обект както и склад за петролни продукти. Тук е снимана Холивудската филмова продукция „Непобедимите-2“.

По време на снимките на този филм е изграден истински мост към пещерата над р. Осъм, който е оставен като дар към Българската държава.

В пещерата са открити следи от човешко обитаване отпреди 70 000г.

Деветашката пещера е една от най-големите пещери в България. Общата ѝ дължина е 2 442 м, общата ѝ площ е 20 400 м2, височина – 60 м. Разположена е на 16 км северно от Ловеч, близо до село Деветаки – на десния бряг на река Осъм.

Пещерата е описана още през 1877 г. В нея са направени открития на някои от най-интересните останки от времето на неолита по българските земи. В миналото пещерата е била засекретен военен обект и до началото на 90-те е била използвана за съхранение на петрол.

Деветашката пещера е недвижима културна ценност с национално значение, природна забележителност и защитена територия. Добрите условия за живот, които предлага пещерата – големите размери, осветление на голяма дълбочина, удобна за отбрана, в съседство с извори и река, гори с дивеч, пасища и сред плодородна местност – привличат вниманието на човека от най-дълбока древност. В пещерата са на лице следи от човешко присъствие още от старокаменната епоха /около 70 000 г. пр. Хр.

Деветашката пещера е сред пещерните находища с най-богати културни останки от новокаменна епоха – VІ хил.пр.Хр.

Най-голямото поселение в пещерата е от времето на каменно-медната епоха – V хил. пр. Хр. Тогава хората заселват почти цялата й площ. Деветашката пещера е населявана и през бронзовата, желязната и римската епохи. По-късно през средновековието пещерата не е обитавана постоянно. Откритите материали свидетелстват, че тя вероятно е била използвана като убежище при опасност.

Освен с археологическите находки пещерата е известна и с многообразието от обитатели. Тук обитават 12 вида защитени земноводни, 82 вида птици, които се срещат в района, 13 от които включени в Червената книга, 34 вида бозайници (4 от които включени в Червената книга на България, а 15 — в световния червен списък) и 9 вида прилепи.

Пещерата е от международно значение като убежище на прилепите и е включена като приоритетен обект в списъка на Споразумението за опазване на европейските видове прилепи – EUROBATS.

Заради размножителния период на населяващите пещерата бозайници със заповед на Министъра на околната среда и водите е въведен пропускателен режим в двете галерии на пещерата. Водната галерия се затваря за посетители в периода 1 ноември – 1 април, а сухата галерия – в периода 25 май – 31 юли. Светлата част на пещерата е отворена за посетители целогодишно.

През 2014 г. по инициатива на Община Ловеч и с помощта на експерти от СНЦ „Зелени Балкани – Стара Загора“, Национален природонаучен музей – БАН, Българска федерация по спелеология, Регионален исторически музей – Ловеч и др. е разработен и План за управление на ПЗ „Деветашка пещера” за период от 10 години, като целта е устойчивото стопанисване и управление на обекта и дългосрочно опазване на неговите природни и културни ценности.

От 2014 г. Деветашката пещера е част от движението „100-те национални туристически обекта „Опознай България” на Български туристически съюз.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Граф на над 100 години живее в българско село: Прочетете мъдрите му думи
Next: Пчеларят бай Мустафа: Не продавам меда си, подарявам го поради една причина

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.