Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Това е мистериозното село, което опустява за една нощ и никой не знае защо
  • Новини

Това е мистериозното село, което опустява за една нощ и никой не знае защо

Иван Димитров Пешев юни 20, 2023
sesaisaikkkrkasrasrass.png

Мистериите и загадките винаги са будели голям интерес в хората. Дори да няма доказателства за едно или друго нещо, ние сме си такива – интересуваме се от различни теории на конспирациите.

Вижте историята на едно загадъчно село, което опустява само за една нощ, в канала „Чудесата на планетата“.

Всичко това става през една нощ на 1825 г., в създаденото около XIII в. селище Кулдара в Индия. Селцето губи всичките си жители за една нощ. До днес никой не знае със сигурност каква е причината, но съществуват няколко теории.

Как едно някога процъфтяващо селце се превръща в пустош и руини?

Смята се, че през XIII век основите му полагат 84 души – общност на задружни и трудолюбиви брахмани Паливал – представители на една от висшите касти в Индия, еквивалент на духовенството в Европа.

Те били известни с изключителни земеделски умения, успявали да отглеждат посеви в изключително суровите и сухи условия на пустинята Тар.

Освен това през годините успели да развият и търговските си умения и помогнали на общността да забогатее, да се разшири и да процъфтява повече от шест века. Населението драстично нараснало през вековете, в най-добрите години на XVII и XVIII в. в селото живеели над 1500 души.

В наши дни в селцето могат да се видят руините от над 400 постройки, част от които все още са запазени.

Една нощ през 1825 г. всички жители на Кулдара изчезват, взимайки със себе си само най-ценното. Според една от теориите хората са си тръгнали в търсене на по-благоприятно място с вода и повече ресурси.

Други източници развиват теорията за водата, но според тях причината селяните да побягнат не е малкото количество, а фактът, че обществото е натровило водоемите с трупове на животни, изхвърляни след жертвоприношенията от религиозните празници. До днес на някои места по света тази практика се среща все още, липсата на хигиена застрашава хората.

Най-подкрепяната теория е, че хората са напуснали домовете си, за да избягат от натиска и безмилостното управление на местната власт. Смята се, че управникът на областта Салим Сингх , който отговарял и за Кулдара, налагал големи, почти непосилни данъци върху жителите на селцето.

Но това не била единствената причина хората да го напуснат.

Вярва се, че когато Сингх видял дъщерята на друг местен управник, той поискал ръката ѝ, като отправил предложение към жителите на Кулдара. Дал едно денонощие хората да си помислят и ги предупредил, че ако не се ожени за момичето, ще направи данъците за всички още по-високи след 24 часа.

Легендата разказва, че от лоялност към своя управник, бащата на момичето, всички решили заедно да напуснат селото преди часовият срок да е изтекъл, оставяйки след себе си всичко.

Преди да тръгнат, хората направили проклятие – селото никога повече да не бъде пълно с хора, поне това твърдят старите легенди. В наши дни мястото е популярно сред туристите.

Категорично мнение обаче как и защо само за една нощ хората напускат селцето, все още няма.

Continue Reading

Previous: Наши фирми предлагат заплати по 5 хиляди лева: Масово търсят хора от София
Next: Тази българска пещера крие сензационна тайна: Един специален човек я разкрива

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.