Skip to content

Новини

Най-добрите новини в България

СТАТИЯТА Е ОТДОЛУ: Извиняваме се за първия коментар. Някои новини не могат да бъдат изцяло публикувани в социалните мрежи. Съобщението за бисквитките е задължително съгласно нов регламент на ЕС. Ние НЕ събираме лични данни, а рекламите ни помагат да се издържаме, защото сме независими. Благодарим за разбирането и се извиняваме за неудобството.

Primary Menu
  • Privacy Policy
  • ПОВЕРИТЕЛНОСТ И ОБЩИ ПРАВИЛА ЗА ПОЛЗВАНЕ
  • Home
  • Новини
  • Хачико от Враца си отиде
  • Новини

Хачико от Враца си отиде

Иван Димитров Пешев март 24, 2023
hascashasyasdas.jpg

Вижте повече оферти от нашите рекламодатели:

История като на кино

Приживе кучето всеки ден е на старите гробища край града

Всеки ден точно в 8 часа сутринта едро кафяво куче идва на старите гробища край
Враца и поляга върху гроб близо до православния параклис в парка. Когато е там,
отказва храна.

 

И в погледа му се чете цялата болка, която може да изпитва живо
същество, загубило близък. Предполага се, че кучето идва на гроба на стопанина
си, защото го прави ден след ден.

По свой тъжен повод в гробищата се оказва Николай Диковски, млад мъж от северозападния
град. Диковски прави снимка на кучето, която предизвиква бурна реакция в социалните
мрежи през лятото на миналата година.

 

 

„Днес с очите си видях това – пише тогава Николай. – Попитах хората наоколо,
казаха, че всеки ден кучето идва и ляга за няколко часа. После отива някъде и
на следващия ден отново идва. Крайно време е да осъзнаем че в живота има много
по-важни неща от пари, власт, кариера. Има нещо в света, което се казва истинска,
безкористна Любов.“

 

Авторът на снимката Николай Диковски

 

Историята наподобява тази на кучето Хачико, която придобива световна популярност,
след като за него е заснет филм с участието на Ричард Гиър в главната роля (виж
карето).

Какво се случва с Хачико от Враца, след като става известен в социалните мрежи?

„България Днес“ се свърза с автора на снимката Николай Диковски, който сега работи
и живее извън Враца.

 

„Когато говорих с хората, които работят в параклиса на старите
гробища, разбрах, че животното е идвало там всеки Божи ден и е лягало на един
и същи гроб – споделя Николай. – Пристигало е сутрин, по него е можело да си свериш
часовника – точно в 8.

 

Прекарва деня там и след това си тръгва в 17 ч. Когато
са се опитвали да го хранят на гроба, където е лежал, врачанският Хачико е отказвал.
Каква е връзката му с покойниците в това гробно място не е изяснено. Но вярвам,
че е имало такава връзка.“

 

„Наистина това куче е било всеки ден на гробищата във Враца – потвърди   Марияна Мишева, която работи в ръководството на отдела за „Обредни дейности“
в града. – Превърнало се е в любимец на всички наши служители, но за съжаление
е починало. Аз също съм го виждала там. Не мога да кажа каква е причината за смъртта
му, но всички много тъгуваме за него. Нашият Хачико беше много любимо и добро
същество.

Символ на вярност

Стопанин на Хачико е професор Хидесабуро Уено, работещ в Университета в Токио,
който всеки ден пътува на работа с влак през 20-те години на миналия век.

Кучето всеки ден го изпраща сутрин и след това се връща да го посрещне от работа
точно в 17 ч.

 

 

Ричард Гиър изпълнява главната роля във филма „Хачико“

 

На 21 май 1925 г. Хидесабуро Уено получава инфаркт и умира, а по това време Хачико
е на 18 месеца. На този ден той дълго чака стопанина си, който никога не идва.
Въпреки това кучето продължава да го чака всеки ден. Пристига в 17 часа след обяд
и седи до късно.

 

Много роднини и познати се опитват да вземат кучето при себе
си, но то неизменно се завръща на гарата, за да посрещне стопанина си. Става известен
на цяла Япония през 1932 г. след публикация на статията „Предано старо куче очаква
завръщането на стопанина си 9 г. след неговата смърт“.

През 1934 г. е издигнат паметник на Хачико.

Не изпускай тези невероятно изгодни оферти:

Continue Reading

Continue Reading

Previous: Само 1 глава лук и 2 скилидки чесън в купа – никога не забравяйте тази РЕЦЕПТА! Първа помощ при кашлица, възпалено гърло и за имунитет
Next: Вергов плакал пред приятели: Не съм престъпник

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
  • Стоях и слушах как вятърът се промъкваше между дърветата като шепот. Вътре в мен се разливаше настойчиво срам, а мислите ми се блъскаха една в друга, сякаш търсеха изход. Повтарях си тихо: Обещание е обещание. Но колкото повече го повтарях, толкова по-ясно разбирах, че обещанията не са само думи. Те са въжета, с които се държим над пропастта.
  • Не разбрах веднага какво означава това. А може би просто не исках да разбера.
  • Тя си мислеше, че ще прекара последните си дни в дом за възрастни хора… но това, което откри, когато отвори очи, я остави без думи. 😶
  • В църквата беше тихо, но не онова спокойствие, което лекува, а тишина, която тежи върху раменете и кара хората да преглъщат сълзите си на сухо.
  • Когато майка ми почина, тя ми остави къщата край езерото. Това място беше свято. Не живеех в нея и не я давах под наем. Просто я поддържах чиста, посещавах я по няколко пъти в годината и я оставях точно така, както тя я беше оставила.
  • Аугусто не помръдваше. В ръцете му тежеше не кутийката, а гледката. Алесандра, която у дома се смееше тихо и говореше с нежност, сега стоеше като чужд човек, с поглед, в който нямаше и следа от милост.
  • Баща ми си отиде в четвъртък следобед, тихо, сякаш вече нямаше сили да се бори. Сърдечната му недостатъчност го беше пречупвала бавно, ден след ден, докато накрая болката престана да прилича на болест и започна да прилича на присъда. Стоях до леглото му и стисках ръката му толкова силно, че кокалчетата ми изтръпнаха, а той ми се усмихна някак виновно, сякаш си тръгваше нарочно.
  • Станах толкова рязко, че столът изстърга по мрамора като предупреждение. Усмивките наоколо увиснаха, като че ли някой дръпна завеса пред лицата им. Паула още държеше микрофона, а Ричард се наслаждаваше на собствената си шега с самодоволството на човек, който вярва, че светът е неговата лична сцена.
  • „Съгласна съм…“ прошепна Олга, сякаш поверяваше думите си на въздуха, който се плъзгаше по кожата ѝ като обещание.
  • Денят на моята сватба трябваше да бъде най-красивият в живота ми. Момент на чисто щастие, толкова дълго чакан, толкова старателно подготвян, че си бях позволила да повярвам в една проста, примамлива мисъл. Че този път всичко ще бъде спокойно. Че няма да има изненади. Че миналото няма да надникне през рамото ми точно когато се опитвам да си кажа „животът започва оттук“.
За реклама и още въпроси свързани с ПР се свържете с нас на e-mail: [email protected] Екипът е готов да съдейства при нужда.

Последни публикации

  • Стоях в съдебната зала и се борех със сълзите, докато адвокатката на бившия ми съпруг говореше с увереност, която режеше като нож.
  • Той беше там, на колене пред този гроб, в тишина, каквато само гробищата могат да наложат. Белите цветя, които държеше в ръцете си, леко трепереха.
  • Студеният сутрешен въздух режеше гърлото му, сякаш го наказваше за всяка секунда, в която е мечтал за този миг. Капитан Даниел слезе от автобуса с тежка чанта на рамо и поглед, който още търсеше пустинните хоризонти, макар че пред него имаше само познатата улица и познатата ограда.
  • Марко задържа дъха си, сякаш въздухът в стаята изведнъж се беше превърнал в тежка, мокра кърпа, притисната към лицето му. Пръстите му застинаха върху мишката. Екранът светеше с онзи безстрастен, хладен блясък, който обикновено не означава нищо, но тази нощ означаваше всичко.
  • Седях на ръба на ваната и стисках кърпа в ръце така, сякаш тя можеше да спре не само теча, а и онова, което се надигаше в гърдите ми. Водата беше спряла, но шумът в главата ми не искаше да млъкне.
Copyright © All rights reserved. | MoreNews by AF themes.